На каква тема точно е поезията на Полициано? Отношението му към любовта, особено любовта му към Лоренцо, е съвсем платонично, или пасторално, или дори въздържано в своя възторг. Но идва ред на по-късния му шедьовър от 1480 година „Орфей“. Забележително, но тази творба в мерена реч от пет действия е написана за един-единствен ден за някой от карнавалите на Лоренцо, дадени в чест на народа на Флоренция. Замисълът към текста на Полициано да бъде написана музика и тя да бъде изпята, го превръща в първото либрето в съвременния смисъл на думата. (На италиански „либрето“ означава „малка книга“, едва през следващия век тази дума придобива значение на текст, към който се създава музика.) „Орфей“ на Полициано се отличава и с това, че е първата светска драма на италиански език. Най-интересни обаче са обратите в сюжета, които са дори още по-неприлични, отколкото е обичайно за произведенията на Полициано. Първо следва легендата — Орфей със своята лира очарова животни, дървета и камъни, и накрая дори отмъстителните богове на подземния свят са покорени от музиката му. Имаме олицетворението на това как културата побеждава варварщината. Но когато Орфей върви нагоре по пътеката, извеждаща от подземния свят, а зад него е любимата му Евридика, той не може да устои, поглежда назад към нея и така я загубва. (Лоренцо де Медичи прави следната платоническа интерпретация: Орфей се отказва от духовната любов, за сметка на плътската.) И сега, когато Орфей е лишен от своята Евридика, се отдава, така както никога преди, на плътта. С невероятен възторг се заема да прелъстява млади мъже и декламира:
В крайна сметка Орфей попада на пияни последователи на Бакхус, които в своето безумие го разкъсват на парчета. Дали пък Орфей не си получава заслуженото, заради своето хомосексуално държание? Или пък целта е просто забавлението на ликуващите тълпи по време на карнавала? Не можем обаче да пропуснем намека към Лоренцо и образованите му приятели хуманисти.
На четиридесет години Полициано е победен от смъртоносна треска, а циничната история, свързана с кончината му хвърля светлина (или сянка) върху характера на един мъж, за когото принципно знаем прекалено малко. Познаваме го с мургавия и красив профил от Гирландайо, с храбростта, за която твърди, че проявява в защита на Лоренцо в катедралата, и като олицетворение на меланхолията, облечен с палто и чехли край зимния огън, но какво го вдъхновява истински, кое го движи? Според историята, Полициано ляга болен от някакъв вид „дива треска“ и се налага приятелите му да го наглеждат. Някак си успява да им се измъкне, става и бързо излиза от дома си. Най-после го намират да свири на лютня под прозореца на младо гърче, в което е влюбен (и което, според една от версиите, е причината за треската на Полициано). Приятелите му го отнасят у дома, където издъхва в делириума на любовта.
Като оставим настрана обичайните поетически хиперболи, историята явно потвърждава онова, което малко или много произведенията на Полициано загатват — фактът, че е хомосексуален. Това повдига въпроса за любовта му към Лоренцо, а и за чувствата на Лоренцо към него — рискувам да предизвикам всеобщо недоволство, но можем да подозираме, че понякога привързаността им е повече от платонична. С оглед на сексуалността на Полициано, любовта му към Лоренцо придобива един не чак толкова чист поетичен аспект. Разбира се, разполагаме само с косвени доказателства, които потвърждават подозренията ни. Освен това имаме и оспорвания факт, свързан с двойствената сексуалност на Донателовия „Давид“, според който статуята изобщо не е поръчана от Козимо де Медичи, а е поставена във вътрешния двор на двореца много по-късно от Лоренцо де Медичи. Дали пък изображението на „Давид“ няма някакво скрито послание? С което не отричаме загадъчните и скрити херметически препратки, може би безсрамността и тайнствеността й трябва да се припокриват — подобно лукавство би било оценено от по-светските членове на хуманистичния кръг на Лоренцо.
Езотеризмът със сигурност допада на водещия философ сред приятелите на Лоренцо — Пико дела Мирандола, който е най-предпазливата и поразителна личност от всички интелектуални дарования, събиращи се в двореца Медичи. Постиженията на Пико изглеждат почти напълно противоречиви — той изразява принципите на хуманизма с по-голяма яснота и разбиране от всеки друг, но пък затлачва интелектуалните води, вземайки на борда такова съмнително „познание“ като астрологията, алхимията, нумерологията и всякакъв друг вид езотеричен херметизъм. Девизът на хуманизма се появява в произведението, носещо уместното заглавие „За достойнството на човека“, в което Бог съобщава на Адам: „На теб не съм ти дал конкретна роля. Можеш да придадеш на своя живот каквато си поискаш форма, да правиш каквото си поискаш. Всички други предмети и твари са ограничени от Моите закони. Но ти нямаш ограничения и можеш да действаш в съгласие със своята свободна воля. Само ти можеш да избираш ограниченията на своята природа. Поставих те в центъра на света, за да наблюдаваш по-лесно какво има в него. Не си сътворен ни по божий, ни по земен образ, не си ни смъртен, ни безсмъртен, та със свободата на избора и честта да можеш да се превърнеш, в каквото си поискаш.“