Животът с Медичите дава възможност на Ботичели да усети въодушевлението и ужаса на политическите събития, чийто епицентър е дворецът на рода. След неуспелия опит за преврат на Пити и Содерини, когато седемнадесетгодишният Лоренцо спасява Пиеро Подагричавия от засада, Ботичели създава първия си истински шедьовър в чест на събитието. Това е „Поклонението на влъхвите“, предназначено като дар в знак на благодарност за църквата „Санта Мария Новела“, в което Ботичели изобразява няколко представители на рода Медичи и техния кръг. От лявата страна е гордият герой Лоренцо, положил ръце върху опрян в земята меч, а един от любимите му бели кавалерийски коне е подал глава над рамото му. В съответствие със случая лицето на Лоренцо е идеализирано — то представлява Платиновия герой, а не харизматичната му грозота от действителността. Полициано е облегнат на другото му рамо и е притиснат до изненадващо обикновената фигура на Пико дела Мирандола. В средата на картината, изпълнен с преклонение пред Девата и Младенеца, е най-мъдрият от тримата влъхви, който представлява посмъртен портрет на Козимо, „Бащата на отечеството“. От дясната му страна, като друг от влъхвите, е Пиеро Подагричавия, а най-вдясно на картината е високата и едра фигура на самия Сандро Ботичели, загърната в роба. Главата му е извърната и гледа извън картината — виждаме неочаквано месесто лице под гъста, къдрава рижа коса, но очите му с надвиснали клепачи имат пронизващ взор.
Трудно можем да отделим характера на Ботичели от няколкото истории, достигнали до нас, и от всепоглъщащото поетическо присъствие на картините му. Изглежда той силно се вълнува от излъчването на заобикалящата го среда — вътре в могъщата фигура, зад гордия поглед, се прокрадва един деликатен характер с изключителна чувствителност, която сякаш не се спогажда с физиката. Казват, че бил тромав и импулсивен, не бил постоянен в поведението си и според някои изглеждал ексцентричен. Но това е мъжът, който живее извън своите произведения. Повечето от онези, които говорят за него, споменават, че почти напълно е погълнат от своето изкуство, което може би му придава разсеян вид, описван от някои като една почти мистична мечтателност. Повечето от това сякаш подхожда на художника на картините, които познаваме, но вероятно никога няма да узнаем дали то изобщо отговаря на нрава на истинския мъж.
Ботичели обаче не е светец, подобно съществуване е невъзможно в двореца Медичи по времето на Лоренцо. Там винаги присъства ерудираното остроумие на Полициано или надменният блясък на ума на Пико, или пък поредната история за любовните похождения на Джулиано де Медичи. Но като всички и Ботичели е привлечен най-много от Лоренцо, който със сигурност отговаря на привързаността му. Банка „Медичи“ изпитва затруднения и Лоренцо невинаги може да си позволи да му плаща както подобава, парите са нужни за пирове и карнавали, за да бъдат щастливи гражданите. Вместо това Лоренцо прави всичко възможно да намира работа на Ботичели при онези, за които не е проблем да си го позволят. Художникът изпълнява поръчки на Томасо Содерини, на семейство Торнабуони, Веспучи и дори Албизи. Именно през този период рисува първото от двете си неземни произведения, с които остава в историята — „Алегория на пролетта“.
Дълго време се смята, че картината е поръчана от Лоренцо Великолепни, но всъщност е създадена за един негов богат братовчед на име Лоренцо ди Пиерфранческо де Медичи. В нея Ботичели постига едно съчетание на платоновите идеали и класическата митология, за да изобрази ефирната лекота, цвят и красота. В средата сред съпътстващите я фигури е богинята на любовта Венера, но това е Платонова Венера, чиято идеална любов изпълва цялата природа около нея. Вдясно е фигурата на Флора, хваната в прегръдките на Западния вятър. Този образ се смята, че е Симонета Веспучи, възпята от Полициано като голямата любов на Джулиано де Медичи. Година преди създаването на картината тя умира на седемнадесет години от белодробна туберкулоза. Този факт обяснява призрачната синя прегръдка на Западния вятър, спуснал се зад нея, стреснатия, извърнат назад поглед върху лицето ѝ, а ясно очертаните листа, сипещи се от отворената й уста придобиват по-мрачна символика.
Лоренцо се радва на присъствието на хората на изкуството и прави всичко възможно, за да ги насърчава, но изненадващото е, че не е чак толкова голям меценат, както своя баща Пиеро. Всъщност, пред картините предпочита колекцията си от скъпоценни камъни, която включва няколко изключителни образци, чиято цена е 1 000 флорина. За сравнение, Ботичели обикновено получава по 100 флорина за картина, но дори и това е повече от едногодишната заплата на един умел занаятчия. Но именно художник, любимец на Лоренцо, създава произведение на изкуството, което значи повече от всичко друго за главата на рода. Лоренцо избира Ботичели, поетичния платонист сред художниците, да нарисува обесването на участниците в заговора Паци на стената на двореца на Сеньорията, което със сигурност е повече награда за приятелството и верността, отколкото признание за таланта. Ботичели получава заповед да нарисува колкото е възможно по-реалистично образите на хората, които обществото ще подиграва, които са убили брата, с когото са израснали, брата, когото и двамата са обичали.