През 1378 година братовчедът на Джовани, Салвестро де Медичи, става гонфалониер и по време на двумесечния му мандат на управление избухва бунт на вълнарите, известни заради характерния звук, издаван от дървените им обувки по калдъръмените улици на града, като чиомпи. Бунтът на чиомпите привидно е предвождан от Микеле ди Ландо, представляващ вълнарите и занаятчиите, които настояват за правото да създават свои собствени еснафи и по този начин да придобият правото да гласуват, което поне на теория им дава възможност да влязат в управляващата Сеньория. Въпреки че е гонфалониер, Салвестро споделя вижданията на бунтовниците, но и ги използва, за да подсили каузата на Медичите. С цел да предизвика безредици и да унижи благородническата фракция, която пречи на Медичите, Салвестро тайно отваря вратите на затворите. Онова, което започва като протест, много бързо прераства в метеж, а Салвестро и останалите осем члена на Градската община са принудени да се барикадират в двореца на Сеньорията, докато тълпата вилнее, плячкосва дворците на благородниците и търговците, опожарява домове и бие членовете на еснафите. По-късно в своята „История на Флоренция“ Макиавели отбелязва по повод на тези събития по типичен за себе си политическо-проповеднически начин: „И нека никой не бунтува града, като вярва, че може да го укроти или пък че ще държи юздите на случващото се.“
Домът на Салвестро е пощаден, както твърдят слуховете, заради симпатиите му към протестиращите, но от друга страна това навежда на мисълта, че самият той може да е подбудител на бунта. Това изглежда малко вероятно, дори и като имаме предвид непочтеността на флорентинската политика, особено с оглед на последвалите събития. Веднага след безредиците тълпата създава своя комуна, Салвестро е свален от поста гонфалониер, а на негово място е поставен предводителят на бунтовниците Микеле ди Ландо. Въпреки следващата го атмосфера на несигурност положението се запазва повече от две години. С времето Микеле ди Ландо все повече и повече разбира, че не се намира в свои води, и тайно започва да се съветва със Салвестро какъв да бъде следващият му ход. В крайна сметка чиомпите и техните поддръжници узнават това и тъй като се боят да не би властта тайно да се върне в ръцете на старите управници, отново излизат на улицата, заплашвайки, че по-скоро ще унищожат града, отколкото да позволят това да се случи. Микеле ди Ландо се изплашва и се обръща към Салвестро де Медичи, който предлага да използват общото си влияние, за да свикат народното опълчение. То се отзовава, тълпата е отблъсната без бой, разпръсква се и се прибира по домовете си — бунтът е потушен.
Членовете на еснафите, дребните търговци, както благородниците и едрите търговци, са ужасени от бунта на чиомпите. Новите еснафи, създадени от последните, са разпуснати, а аристократите здраво поемат властта в своите ръце. При обичайните обстоятелства Салвестро де Медичи и Микеле ди Ландо биха били екзекутирани, но вместо това те просто са изпратени в изгнание като признание за ролята, която изиграват в потушаването на бунта. Прогонването на Салвестро слага край на желанието на Медичите да се превърнат във водеща сила във флорентинската политика, а и нанася сериозен удар на семейната търговия, която доста трудно се управлява от изгнание.
Салвестро умира през 1388 година и основните банкови дела на Медичите са поети от братовчед му Виери. Новият глава на родовото предприятие не се интересува от политика и изцяло се отдава на изграждането на своя бизнес, като отваря кантори в Рим и Венеция, развива внос и износ през речното пристанище Пиза. Виери е първият Медичи, който постига търговски успех извън пределите на града и както пише Макиавели: „Всеки, писал за събитията от този период, е съгласен, че ако Виери (sic.) е притежавал по-големи амбиции и не е бил толкова почтен, нищо не би се изпречило на пътя му, за да стане владетел на града.“ Невинаги можем да вярваме на преценката на Макиавели, тъй като пише 130 години след случилото се, а тук той почти със сигурност преувеличава, за да възвеличае Медичите. Още повече че политическата почтеност на клана Медичи и верността му към конституционното управление на Флоренция със сигурност са подложени на изпитание през този период, независимо от конкретния обсег на потенциалната им политическа мощ. Само десетилетие след бунта на чиомпите се разразяват нови размирици, този път сред „мършавите хора“ (popolo magro), за разликата от лишените от власт занаятчии на „малките хора“ тези са почти загинали от глад неквалифицирани работници. Когато тълпите се стичат по улиците, всички онези, които са изключени от властта, се присъединяват към тях, за да дадат израз на своето недоволство. Тълпата все още помни подкрепата на рода Медичи към каузата им и се обръща към възрастния Виери, за да ги поведе, но той тактично отклонява опасното предложение. Според Макиавели Виери казва на разочарованата тълпа „да има кураж, тъй като винаги бил готов да действа в тяхна защита, стига да следват съветите му.“ След което ги повежда към Сеньорията, където произнася прекалено любезна реч към членовете на съвета. „Той се оправда, че невежото поведение на тълпата няма нищо общо с него и освен това, веднага щом отишли при него, той ги довел право тук, пред силите на закона и реда.“ Като по чудо всички заинтересовани страни остават доволни от изиграната от Виери роля — бунтовниците се разпръскват, а Сеньорията приема думите му и му позволява да се прибере у дома, като не предприема никакви наказателни действия. Виери умело се справя с проблема, но явно напрежението за него е било прекалено голямо, защото още през същата година умира. Заедно с Виери от лицето на историята изчезва и старшата линия на рода Медичи.