Амбициозният план на Леонардо за „науката на рисуването“ остава неосъществен. Разбира се, че е неосъществим, но това до голяма степен е проблемът в неговата работа. Може би затова изоставя толкова много от своите велики проекти — защото вижда отвъд онова, което може да бъде постигнато, и изчерпва темата, преди да я завърши. Така тя повече не представлява интерес за него и няма причина, поради която да я завърши.
Леонардо харесва Ботичели, дори и да не харесва работите му, което не заявява в прав текст, но от време на време говори за някоя картина, която със сигурност е на Ботичели, и я дава за пример как не трябва да бъде сътворявано едно произведение на изкуството. Що се отнася до третия член на гениалните творци, свързани с двореца Медичи, то Леонардо не харесва нито човека, нито изкуството му. Да Винчи просто мрази Микеланджело и не го крие. Той гледа на себе си като на хладнокръвен учен, който не се нуждае от Бог, Микеланджело обаче е обсебен от Бог. Леонардо желае да документира точната и едва доловима природа на всичко, което вижда и разбира, а Микеланджело се опитва да пресъздаде духовната битка на човечеството. За Леонардо Микеланджело има средновековен ум, други пък виждат в произведенията му въплъщението на ренесансовия дух — олицетворението на човешкия идеал, който се бори и страда, докато се опитва да се осъществи.
Микеланджело Буонароти е роден през 1475 година в хълмиста област на шестдесет и четири километра от Флоренция, в малкия укрепен град Капрезе, който в наши дни се нарича в негова чест Капрезе Микеланджело. Баща му е флорентинец, назначен за кмет там от държавните власти. Родът Буонароти твърди, че произхожда от рицарите от Каноса, които през единадесети век управляват Флоренция, но това е само родова легенда и не почива на здрави основи. Родът е представител на дребните благородници, но е сполетян от трудности. Само шест месеца след раждането на Микеланджело мандатът на баща му изтича и семейството се завръща във Флоренция. Съобразно обичаите на епохата и малкият Микеланджело е даден на дойка в провинцията. През първите три години живее в Сетиняно, град на каменоделци на около пет километра нагоре по долината на река Арно. След години великият скулптор твърди: „С майчиното мляко съм поел звука на чуковете и длетата, с които създавам своите статуи.“
Младият Буонароти израства във Флоренция, в аристократичната бедност на семейния дом в квартала около църквата „Санта Кроче“, на порядъчна улица, но близо до бедняшките квартали край брега на реката. Баща му живее в социална изолация и младият Микеланджело отраства в атмосфера на задушаващо придържане към „старите нрави“. За разлика от повечето хора на изкуството Буонароти получава добро образование — в училището на маестро Франческо да Урбино, където учи граматика, реторика и латински. То обаче не е просветено хуманистично училище и Микеланджело бързо се изморява от преписването и ученето наизуст, затова, за да минава времето, започва да рисува и решава, че иска да стане художник.
Буонароти баща никак не одобрява увлеченията на сина си по изкуството, подобни занимания не са за семейство с тяхното обществено положение. Следват семейни скандали и по думите на Микеланджело често бил сериозно бит. Мрачната му упоритост обаче надделява и на относително късната възраст от тринадесет години той е изпратен в ателието на Гирландайо — чираците обикновено ги вземат на десет, но макар че Микеланджело е закъснял с три години в сравнение с обучението на другите, Гирландайо бързо съзира изключителната му дарба.
Според Вазари и неговата прочута книга „Животописи на художници, ваятели и архитекти“, на която обаче невинаги можем да се доверим, през 1489 година Лоренцо де Медичи решава да отвори школа за скулптори. Започва да търси подходящи ученици и Гирландайо веднага препоръчва четиринадесетгодишния Микеланджело. Школата на Лоренцо е разположена в един парк край площада Сан Марко и е само на няколко минути път пеша от двореца Медичи. Там в един павилион се съхранява колекцията от древноримски скулптури на Медичите, започната от Козимо по съвет на Донатело. Школата се управлява от бившия ученик на Донатело Бертолдо, талантлив скулптор, работещ с бронз, който според Вазари „беше толкова стар, че не можеше да работи.“ През лятото изнасят скулптурите в парка, където под сенките сядат учениците и ги копират. По-късно в зрелия си живот Микеланджело твърди, че е самоук и че дарбата му е дар Божи, но вероятно научава от стария Бертолдо как да вае модели от глина и восък. Още тогава започва да се говори, че Микеланджело притежава изключителната способност да дяла камъка така, че да изглежда гладък като восък.