- Господин де Уинтър - попита сервитьорът, - познавате ли това момче?
Джаспър отпи от пунша. Кафявите му очи огледаха Кал от рошавата му коса до мръсните гуменки.
- Никога не съм го виждал - отвърна той.
Положителните чувства на Кал към Джаспър се изпариха на мига.
- Джаспър, лъжецо...
- Предполагам, че е местен, който се опитва да спечели бас - присви очи Джаспър към Кал. - Знаеш колко любопитни са съседите относно това какво става в „Гейбълс“.
- Наистина - промърмори сервитьорът. Съчувствието бе изчезнало от лицето му и сега гледаше към Кал, сякаш е буболечка, която плува в пунша.
- Джаспър - рече Кал през зъби, - като се върнем в училище, ще те убия за това.
- Смъртни заплахи - отвърна Джаспър. - В какъв свят живеем само....
Сервитьорът се изсмя. Джаспър се ухили на Кал. Очевидно искрено се забавляваше.
- Доста е парцалив - продължи Джаспър. - Може да му дадете малко пуканки и пунш, преди да го отпратите.
- Колко мило от ваша страна, господин де Уинтър - каза сервитьорът. Кал се канеше да направи нещо, вероятно да избухне, когато чу как някой вика името му.
- Кал, Кал, Кал!
Беше Тамара, която тичаше през тълпата. Носеше копринена рокля на цветчета, но явно декорираната шапка бе паднала от главата и. Косата и бе сплетена на познатите плитки, падащи на гърба и. Хвърли се към Кал и го прегърна силно.
Ухаеше приятно. На меден сапун.
- Тамара - опита да каже Кал, но тя го прегръщаше толкова силно, че се чу само едно „ох“...
Потупа я по гърба неловко. Пакостник, който се зарадва да види Тамара, започна да подскача в кръг.
Когато тя пусна Кал, сервитьорът я гледаше със зяпнала уста, а Джаспър бе замръзнал със студено изражение на лицето.
- Джаспър, ти си истински жабок - каза Тамара, като че произнася присъда. -Бейтс, Кал е мой много добър приятел и е поканен на тържеството.
Джаспър се завъртя на пети и се отдалечи. Кал смяташе да му изкрещи нещо обидно, когато Пакостник се разлая. Вълкът се стрелна напред, преди Кал да успее да го хване. Той чу как другите гости охкат и възклицават, докато се отдръпваха от пътя на тичащия вълк. След това чу някой да вика:
- Пакостник!
Тълпата се раздели и Кал видя Пакостник, застанал на задните си крака, опрял лапи в гърдите на Аарън. Аарън се бе ухилил, чешейки вълка зад врата.
Врявата на гостите се засили. Някои хора викаха в уплаха, а други направо крещяха.
- О, не - прехапа устни Тамара.
- Какво има? - попита Кал, който вече бе тръгнал напред, нетърпелив да стигне до Аарън. Тамара го хвана за ръката.
- Пакостник е вълк, обсебен от Хаоса, Кал, и сега скача по макара. Да вървим!
Тамара го издърпа напред. За Кал наистина бе по-лесно да си проправя път, когато
Тамара го теглеше на буксир. Гостите крещяха и бягаха в другата посока. Тамара и Кал пристигнаха при Аарън едновременно с двама елегантни и видимо притеснени възрастни: хубав мъж в костюм, бял като сняг, и красива, строга жена с тъмна коса, сплетена с цветчета.
Обувките и бяха направени от метален маг и изглеждаха като излети от сребро. При всяка нейна стъпка от тях се чуваше звън, а Кал дори не искаше да си мисли колко струват.
- Махни се! - извика мъжът и махна към Пакостник. Това беше смело, помисли си Кал, макар единствената заплаха за Кал да бе да го оближат до смърт.
- Мамо, тате - успя да каже задъханата Тамара, - не помните ли, че ви разказах за Пакостник. Той е добър, безобиден и... наш любимец.
Баща и я погледна, сякаш никога досега не е казвала нещо подобно, но намесата и даде възможност на Аарън да се наведе и да хване Пакостник за нашийника. Зарови пръсти в козината на вълка и го почеса зад ушите. Пакостник оплези език от удоволствие.
- Невероятно е как те слуша, Аарън. Наистина става питомен - каза майката на Тамара и грейна към Аарън.
Останалата част от празненството мина в ахкане и ръкопляскане, като че ли Аарън е извършил чудо. Все едно държанието на Пакостник е знак, че техният макар ще порази ордите, обсебени от Хаоса.
Застанал зад Тамара, Кал се почувства невидим и подразнен от това. На никого не му пукаше, че Пакостник е неговото куче и че е бил послушен цяло лято с него. Никой не се интересуваше, че с Пакостник се бяха разхождали до парка всеки петък през последните два месеца и че двамата играеха на фризби, докато вълкът не го бе счупил на две части, без да иска. Или че беше близнал сладоледа на едно момиченце, вместо да отхапе цялата ръка на детето, както щеше да стори, ако Кал не му бе казал да не го прави. Това бе точка за него, тъй като един черен лорд никога не би го спрял.