- Не е див - възрази Кал и почеса Пакостник по врата. Вълкът се обърна по гръб и се оплези, така че Кал да го почеше по корема. - Защо да не дойде? Ще ни изчака в колата със свалени прозорци.
- Изключено! - намръщи се Алистър. - Ще го вържем в гаража.
- Но той ще хареса пуканките - добави Кал. - Също и желираните бонбони.
Алистър погледна часовника си, след което посочи гаража.
- Щом е така, може да му донесеш малко на връщане. Не се и съмнявам, че нещото ще ги изяде.
- Нещото! Той си има име!
Кал въздъхна и отведе Пакостник в работилницата на Алистър. Тя бе голяма, по-голяма дори от хола, и миришеше на машинно масло, бензин и старо дърво. Шасито на един френски автомобил стоеше поставено на трупчета, без гуми и с махнати седалки. Пожълтели вече наръчници за ремонт бяха поставени на старинни столчета, а фаровете висяха от покривната греда. Върху комплект гаечни ключове беше навито въже, което Кал използва, за да привърже вълка за нашийника.
- Скоро ще се върнем в училище - коленичи той до Пакостник, - с Тамара и Аарън. После всичко ще е наред.
Кучето[2] изскимтя, сякаш всичко разбира. Сякаш Магистериумът му липсваше толкова, колкото и на Кал!
На Кал му бе трудно да остане съсредоточен върху филма, въпреки космическите кораби, извънземните и експлозиите. Не спираше да мисли за това как гледаха филми в Магистериума, където маг на въздуха показваше изображенията на пещерната стена. Така филмите се контролираха от маговете и всичко можеше да се случи. Бе гледал „Междузвездни войни“ с шест различни финала, а също и филми, в които децата от Магистериума се прожектираха на стената и се биеха с чудовища, превръщаха се в супергерои или караха летящи коли.
На фона на всичко това въпросният филм му се струваше плосък. Кал се съсредоточи върху моментите, които щеше да направи по друг начин, като в същото време изпи три ябълкови фреша и изяде две големи кутии пуканки. Алистър гледаше с лек ужас към екрана и дори не се обърна, когато Кал му предложи шоколадови фъстъци. В резултат на това, че си ги изяде сам, Кал се чувстваше като натровен от захарта, когато се върнаха в колата на Алистър.
- Хареса ли ти? - попита баща му.
- Беше доста добър - отвърна Кал. Не искаше Алистър да се почувства така, сякаш не оценява факта, че баща му се е домъкнал на филм, който иначе никога не би гледал. - Беше много яко, когато взривиха космическата станция.
Преди Алистър да заговори отново, настъпи тишина, но не чак толкова дълга, та да бъде некомфортно.
- Няма причини да се връщаш в Магистериума, знаеш това. Научил си основното. Може да се упражняваш вкъщи, с мен.
Сърцето на Кал потъна в петите. Бяха водили този разговор в различни варианти около стотина пъти. И никога не свършваше добре.
- Мисля, че трябва да се върна - опита да каже Кал колкото се може по-спокойно. - Минах през Първата порта и искам да завърша каквото съм започнал.
Лицето на Алистър потъмня.
- За децата не е добре да стоят на тъмно под земята като червеи. Кожата ти побелява, не ти достига витамин D. Жизнеността се изсмуква от тялото ти.
- Сив ли изглеждам? - Кал рядко следеше за външния си вид, само основното - да не носи панталоните си наопаки и косата му да не е във всички посоки. Но не искаше да е сивкав. Погледна крадешком към ръката си. Имаше нормалния розовеещ цвят.
Алистър нервно стискаше волана, докато завиваха по тяхната улица.
- Какво толкова ти харесва в това училище?
- А ти какво си му харесвал? - настоя Кал. - Учил си там и знам, че не си го мразел през цялото време. Там си срещнал мама...
- Да - отвърна Алистър, - имах приятели. Това ми харесваше.
За пръв път Кал го чу да казва нещо хубаво за училището с магове.
- И аз имам приятели там - рече Кал, - докато тук нямам никакви. Там обаче имам.
- Всичките ми приятели от училище вече са мъртви, Кал - добави Алистър. Кал усети как косъмчетата по врата му настръхват. Помисли си за Аарън, Тамара и Селия... и после трябваше да се спре. Бе прекалено ужасно. Не само идеята, че са мъртви, а че умират заради него.
Заради тайната му.
Заради злото в него.
Спри се, помисли си Кал. Вече бяха вкъщи. Нещо в дома му изглеждаше не както трябва. Кал се взря за около минута, преди да разбере какво е. Бе оставил вратата на гаража затворена, а Пакостник - вързан вътре. Сега обаче бе отворена: голям черен квадрат.
- Пакостник! - Кал завъртя дръжката на вратата и едва не падна на паважа. Немощният му крак поддаде. Чу баща си да го вика по име, но не му пукаше.
Отчасти изкуцука, отчасти изтича до гаража. Въжето бе там, но единият му край бе срязан като с нож или здрав вълчи зъб. Кал опита да си представи как Пакостник е седял сам в гаража, в тъмното, лаейки в очакване Кал да му отговори. Тогава почувства хлад в гърдите си.