Пътуването със стария автомобил на Алистър до дома, Северна Каролина, в началото на лятото бе много дълго и прашно, а и той нямаше идея как да го направи повторно.
Бе пращал съобщения на приятелите си, но не знаеше къде е Аарън, когато не ходи на училище. Аарън не споделяше къде живее. Семейството на Тамара живееше близо до столицата, а и Кал бе сигурен, че до там има повече автобуси, отколкото да Магистериума.
Вече съжали, че е изхвърлил телефона си.
Тамара му бе изпратила подарък за рождения ден - кожен кучешки нашийник и повод за Пакостник, - който бе дошъл с адреса на подателя. Бе го запомнил, тъй като къщата и си имаше име - „Гейбълс“, поради което Алистър се бе засмял и бе казал, че истински богатите хора кръщават къщите си.
Кал можеше да иде там.
По-сигурен, отколкото се бе чувствал седмици наред, той се отправи към автобусната спирка. Това бе малка сграда с две пейки отвън и затворено гише с климатик, където възрастна жена продаваше билети. На една от пейките бе седнал старец, спуснал шапката си ниско над лицето, като че си подремва.
Във въздуха зажужаха комари, когато Кал приближи възрастната жена.
- Ъъъ - поколеба се той, - един билет за Арлингтън.
Тя го изгледа подозрително и сви покритите си с червило устни.
- На колко години си? - попита.
- Осемнайсет - излъга той с надеждата, че звучи уверен. Вероятно бе тя да не му повярва, но понякога възрастните хора не пресмятаха добре възрастта. Опита се да застане така, че да изглежда по-висок.
- Хм - каза накрая тя, - четиресет долара за един възрастен, билетът не се връща. Имаш късмет, автобусът идва след половин час. Но не пускат кучета, освен ако не са водачи.
- Ами - поясни Кал и погледна бързо към Пакостник, -той е куче водач, служил е в морската пехота.
Жената повдигна вежди.
- Спаси един човек - добави Кал, оплитайки се в историята си, докато подаваше парите през отвора. - От удавяне. И акули. Е, една акула, но голяма. Има медал.
Тя го загледа внимателно, след което спря очи на позата, която бе заел.
- Кучето ти е необходимо заради крака ти, нали? - попита тя. - Така тябваше да кажеш.
След това му подаде билета.
Унизен, Кал го взе и се обърна, без да отговори. Този билет му струваше почти всичките му пари. Сега имаше долар и няколко цента. С тях си купи две пастички от автомата и седна да чака автобуса. Пакостник застана в краката му.
Щом стигнеше къщата на Тамара, обеща си той, нещата щяха да се оправят.
Ама наистина.
ГЛАВА ТРЕТА
Кал задряма в автобуса, опрял глава на прозореца. Пакостник се бе свил в краката му, което бе уютно, а и така никой не седна до него.
Неспокойни сънища изпълниха ума на Кал, докато спеше. Сънуваше сняг, лед и мъртвите тела на магове, пръснати върху глетчер. Сънуваше, че гледа в огледало, а там вижда не собственото си лице, а това на Константин Мадън. Сънуваше, че е окован за стената, а Алистър се готви да изтръгне сърцето му.
Събуди се с вик и се намери премигващ срещу контрольора в автобуса, който се бе привел над него със сбърчено от загриженост лице.
- Стигнахме Арлингтън, хлапе - каза той. - Всички останали слязоха. Има ли кой да те вземе?
- Естествено - промърмори Кал и слезе от автобуса с Пакостник подире му.
На ъгъла имаше телефон. Кал го загледа. Знаеше, че може да го ползва, за да намери нечий номер, но не беше наясно как. Винаги бе използвал интернет за подобно нещо. Канеше се да тръгне към телефона, когато червено-черно такси спря на завоя и от него изскочиха няколко шумни деца с униформи. Шофьорът излезе и свали багажа им от колата.
Кал изтича до него, като пренебрегна болката в крака си. След което се приведе до прозореца.
- Знаете ли къде е „Гейбълс“?
- Това е доста скъпарско местенце - повдигна вежди таксиметровият шофьор, -голяма стара къща.
- Може ли да ме откарате там с кучето? - изпълни се с надежда Кал.
Шофьорът се намръщи на вълка, който душеше гумите на таксито.
- Ти на това куче ли му викаш?
Кал се запита дали не трябва отново да излезе с номера, че е инвалид.
- Пакостник е от много рядка порода - каза вместо това.
- Вярвам ти - изсумтя мъжът. - Хайде тогава, качвай се. Ако не повърнете, ще сте по-добри пътници от онези хаймани.
След няколко минути Кал се отпусна на задната седалка, а Пакостник скокна до него. Седалките бяха разкъсани и изпод кожата се виждаше дунапрен. Кал бе сигурен, че някаква пружина се опира в гърба му. В таксито нямаше предпазни колани и затова се тресяха по улицата, а Кал се търкаляше насам-натам като топка за пинбол. Въпреки уверенията на Кал, че няма да повръщат, на Пакостник сякаш му стана лошо.