Накрая стигнаха върха на хълма. Пред тях имаше висока желязна ограда с отворена и украсена с орнаменти врата. Гладко окосена ливада се простираше от двете им страни като зелено море. Забеляза хора в униформи, които носеха подноси. Присви очи, за да види какво става. Може би родителите на Тамара имаха тържество?
Тогава в края на пътя за коли съзря къщата. Бе достатъчно голяма, за да накара Кал да се сети за именията от английските сериали, които Алистър обичаше да гледа. Това бе място като за благородник. Кал знаеше, че Тамара е богата, но бе смятал, че е като богатите хлапета от старото му училище. Те винаги имаха нови телефони и маратонки, каквито останалите искаха. Сега осъзна, че няма представа колко е богата всъщност.
- Трийсет долара - каза шофьорът.
- А може ли да ме откарате до къщата? - попита Кал, решен да намери Тамара. Тя можеше да му услужи със заем.
- Шегуваш се - отвърна шофьорът и тръгна по пътеката. - Да знаеш, че броячът си върви.
Няколко други коли се бяха наредили зад таксито: сребристи и черни лимузини. Явно наистина имаше някакво тържество. Хората се бяха събрали в градината до къщата, отделена от поляната с ниско подрязани храсти. Кал видя премигващите светлини и чу далечна музика.
Измъкна се от колата. Широкоплещест бял мъж с гола глава, черен костюм и лъскави обувки преглеждаше големия списък с гости и махаше на хората да влизат в къщата. Той никак не приличаше на бащата на Тамара и за миг Кал се паникьоса, като помисли, че е отишъл на грешното място.
Тогава осъзна, че въпросният трябва да е иконом или нещо подобно. Икономът погледна Кал с такава враждебност, сякаш да му напомни, че носи пижама под якето си, че косата му е разрошена от дългия път с автобуса и че води огромен вълк, който съвсем не пасва на едно градинско тържество.
- Мога ли да ви помогна? - попита икономът. Носеше табелка с името си, на която с елегантно изписани букви се четеше „Стибънс“.
- Тамара тук ли е? - попита Кал. - Трябва да говоря с нея. Аз съм неин съученик и...
- Много съжалявам - каза Стибънс с глас, който подсказваше, че изобщо не съжалява, - но имаме тържество. Мога да проверя дали името ви е в списъка, но иначе се опасявам, че ще трябва да дойдете по-късно.
- Не мога да дойда по-късно - настоя Кал. - Моля ви, кажете на Тамара, че се нуждая от помощта и.
- Тамара Раджави е много заета млада дама - рече Стибънс, - а това животно трябва да бъде на каишка или го дръжте настрана от градината.
- Простете - каза висока, елегантна жена със сребриста коса, която излезе от един автомобил „Мерцедес“ и застана зад Кал. Държеше покана в кремав цвят в покритата си с черна ръкавица ръка и Стибънс се ухили широко.
- Здравейте, госпожо Таркин - рече той и отвори широко вратата, - господин и госпожа Раджави много ще се зарадват да ви видят.
Кал използва момента, за да се стрелне покрай Стибънс. Чу как мъжът кресва подир него и Пакостник, но те вече тичаха по големия мраморен път, опасан с красиви килими, към стъклени врати, които стигаха до вътрешния двор, където бе тържеството.
Хора в скъпи костюми изпълваха квадратната ливада, обградена с високи храсти. Имаше правоъгълни басейни и огромни каменни урни, пълни с рози. Храстите бяха подрязани във формата на алхимични символи. Жените носеха дълги рокли на цветя и декорирани шапки, а мъжете бяха в пастелни костюми. Кал не видя никой познат, но се шмугна в храста, оформен като огнен символ, и опита да се отдалечи от къщата в посока, където имаше най-много хора.
Един от сервитьорите, русо момче, носещо поднос с чаши, пълни с нещо, което приличаше на шампанско, пресрещна Кал.
- Извинете, сър, но мисля, че ви търсят - каза сервитьорът и кимна с глава към прага, където Стибънс сочеше Кал и крещеше нещо на друг сервитьор.
- Познавам Тамара - рече Кал и се огледа паникьосан. - Искам да говоря с нея.
- Опасявам се, че тържеството е само с покани - отвърна сервитьорът. Изглеждаше, сякаш му е жал за Кал. - Ако може да ме придружите...
И накрая Кал видя познато лице.
Високо момче от азиатски произход седеше сред малка група деца на възрастта на Кал. Бе облечено в строг кремав костюм от лен. Тъмната му коса бе оформена в идеална прическа.
Джаспър де Уинтър.
- Джаспър! - извика Кал и отчаяно махна с ръка. - Хей, Джаспър!
Джаспър го погледна и очите му се ококориха. Тръгна към Кал. Носеше чаша с плодов пунш, в който имаше парчета истински плодове. Кал никога досега не се бе радвал толкова да види някого. Съжали за лошите неща, които си бе мислил за Джаспър. Джаспър бе герой.