— Какво носиш? — извикаха му двама стражари. — Отде си откраднал това хубаво кученце? — попитаха го те и взеха Беллисима от ръцете му.
— Дайте ми го, моля ви се, дайте ми го? — молеше се момчето със сълзи на очи.
— Ако ти не си го откраднал кажи в къщи да дойдат за него в участъка — рекоха стражарите и отминаха нататък.
Момчето не знаеше дали да се хвърли веднага в Арно или да се върне у дома и да разкаже всичко. „Ще ме пребият от бой — мислеше си то. — Нищо, нека ме пребият, аз искам да умра.“ И то тръгна към къщи.
Уличната врата беше вече затворена. Момчето взе от земята един камък и захлопа с него по вратата.
— Кой е там? — обади се някакъв глас отвътре.
— Аз съм — викаше момчето. — Беллисима се загуби. Отворете вратата и ме убийте!
Дигна се страшна олелия. Най-много от всички се изплаши ръкавичарката. Тя погледна веднага към стената, дето обикновено висеше дрешката на кученцето. Кожухчето си стоеше на мястото.
— Беллисима в участъка! — пищеше ужасена тя. — Ах, ти лошо момче! Ти ли я подмами да тръгне с теб? Боже мой, тя сигурно ще измръзне! Такова нежно същество между ония груби стражари!
Веднага изпратиха чичо Джузепе в участъка. Ръкавичарката ахкаше и викаше, момчето плачеше. Събраха се всички съседи, дойде и художникът. Той взе детето на колене, разпита го какво се е случило и узна цялата история за медния глиган и за картинната галерия — история, която му се стори малко странна и неясна. Художникът утеши момчето, опита се да успокои и домакинята, но тя не преставаше да се вайка дотогава, докато старецът не се завърна с Беллисима. Ех, каква радост беше! Художникът помилва още веднъж детето и му подари много картинки.
Тия картинки бяха много хубави. Какви смешни глави бяха изрисувани по тях! Тук беше и самият меден глиган, също като жьа.
Значи тоя, който умее да рисува с молив и с бои, може да събере около себе си целия свят…
На следния ден през свободното време момчето взе молив и на бялата страна на една картина се опита да нарисува медния глиган. Удаде му се. Наистина рисунката излезе малко крива и полегата, единият край беше по-дебел, а другият по-тънък, но все пак човек можеше да се досети какво е нарисувано.
Момчето тържествуваше. То забеляза, че моливът не го слуша и не се движи, както трябва, но на следния ден редом с първия меден глиган стоеше друг, сто пъти по-хубав, а третият глиган вече беше толкова хубав, че всеки можеше да го познае от пръв поглед.
Затова пък шиенето на ръкавиците вървеше зле, поръчките от града се изпълняваха бавно. Медният глиган научи момчето, че на хартия могат да се изобразяват всякакви картинки и че градът Флоренция е същински албум. На всяка крачка човек среща неща, които просто молят да ги изпишеш на картинка.
На площада „Света Троица“ се издига висока права колона, а върху нея стои богинята на правосъдието със завързани очи и с везни в ръце. Скоро и тя бе нарисувана на хартия и я нарисува не друг, а малкият ученик ръкавичар. Сбирката от рисунки бързо растеше, ала това бяха само изображения на неодушевени предмети. Но ето че веднъж пред малкия художник започна да подскача Беллисима.
— Стой, Беллисима, стой мирно — каза той, — ако искаш и ти да влезеш в моята картинна галерия. Ще видиш колко хубаво ще те нарисувам!
Но Беллисима не искаше да стои мирно, та затова трябваше да се върже за главата и опашката. Тя лаеше и скачаше и въжето трябваше да се стегне още по-здраво. В тая минута се показа ръкавичарката.
— Ах, ти, безбожно момче! — извика тя. — Бедното животно.
И старата ръкавичарка блъсна момчето и го изгони като „неблагодарник“ от къщи, после зацелува със сълзи на очи своята ненагледна и полузадушена Беллисима.
В същото време на стълбата се появи съседът художник. И оттук именно нашата история прави завой.
През 1834 година във Флорентинската художествена академия имаше изложба. Две картини, окачени една до друга, привличаха постоянно многобройни зрители. По-малката от тях представляваше весело момче, което седи на столче и рисува бяло, ниско остригано кученце. Личи си, че кученцето не иска да стои мирно и затова е вързано здраво за главата и опашката. В тая картина имаше толкова много живот, че никой не можеше да мине край нея, без да й се полюбува. Разказваха, че художникът е млад флорентинец, че още като дете той бил намерен на улицата от един стар ръкавичар и бил самоук в рисуването. Един знаменит живописец открил случайно тоя талант точно в минутата, когато пъдели момчето от къщата на ръкавичаря за туй, че то завързало модела си — любимото на господарката куче.