Тялото не беше моето, но аз пак си бях същият. Паметта, мислите и личността правят човека, не карантиите му. А кой всъщност съм… струваше ми се, че моите спомени принадлежат на онзи тип не повече, отколкото на мен самия. Преди да ме вдигнат от креслото в клиниката на Сигурността и без това съм бил друг човек. През повечето време голяма част от паметта и знанията ми са липсвали. Именно съществото, шляещо се между изпълнението на две задачи, е било изкуствено, създадено едва ли не насила. Действителното ми „аз“, затворено и съхранявано в техните психохирургически компютри, излизаше на бял свят само когато имаха нужда от него… и бяха прави да постъпват така, по дяволите! Пуснат безконтролно на свобода, щях да представлявам не по-малка заплаха за структурите на властта от който и да е престъпник.
Биваше си ме. Крега бе казал, че съм от най-добрите. Затова сега бях тук, в това тяло, в тази килия, на този кораб. И доколкото зависеше от мен, нито щяха да изтрият съзнанието ми, нито да ме ликвидират. А пък онзи, седналия пред пулта… чудно защо вече не го мразех с такава сила, дори не изпитвах към него почти нищо. Щом си свърши работата, пак ще го изтрият, а може и да го убият, ако аз и другите ми копия-агенти открием твърде опасни факти по планетите на Диаманта. В най-добрия случай отново ще се превърне в предишния досаден нехранимайко.
Докато моя милост ще съм си тук, ще живея, ще бъда истински. Доста по-пълноценен, отколкото той изобщо някога е бил.
Не се заблуждавах. Щяха да вложат голямо старание, за да ме премахнат, ако не им играя по свирката. Някой роботизиран спътник можеше да го направи съвсем автоматично, та никого да не мъчат угризения. И аз така бих постъпил. Да, обаче бях уязвим само докато не стана господар на сегашното си положение, докато не се приспособя към своя нов и единствен свят. Изпитвах непоколебима увереност в правотата си, защото добре познавах тяхното мислене и методи. Трябваше да свърша мръсната работа вместо тях и те също го знаеха. Но… до мига, в който надуша начин да им се изплъзна. Ето още една причина да търпят хора като мен — за да спипат онези, дето майсторски прикриват в сянка целия си живот и постъпки и успяват да останат невидими дори за най-добрите им следящи системи.
Но ако аз ги надхитря, няма да пратят нов агент по следите ми, защото просто ще поставят друг в същото положение.
Тогава осъзнах, а несъмнено и те отдавна си бяха дали сметка, че нямам друг избор, освен да изпълня задачата. Само докато правя каквото се иска от мен, ще избегна опасностите на първоначалната си несигурност. После… ще видим.
Обзе ме, както ставаше винаги, възбудата на новото предизвикателство. Загадки за решаване, цели за постигане. Обичам да печеля в играта и всичко става още по-лесно, когато смисълът на задачата не ме засяга — само трудностите по пътя, противникът, физическите и умствените усилия, необходими за справяне с поредното предизвикателство. Да науча колко опасна е тази чужда раса? Лично на мен вече ми беше безразлично. И без това отсега нататък щях да заседна завинаги в световете на Диаманта.
Другата цел ме поставяше в горе-долу същото положение. Да издиря Владетеля на планетата, на която ще попадна, и да го убия, ако мога. Беше по-трудно, защото щях да действам на напълно непозната територия, значи имах нужда от време, а вероятно и от съюзници. Разбира се, можеше и той да ме докопа пръв, но така само би решил затрудненията на всички замесени в бъркотията. Дори мисълта за поражение ме отвращаваше. Преследването с цел убийство е най-занимателната игра, защото или побеждаваш, или умираш, без да си принуден да понасяш факта, че си загубил.
Изведнъж ми хрумна каква е единствената разлика между мен и някой си Владетел от Диаманта на Уордън — аз съм на страната на закона, докато той… или тя — не. Само че на своя свят той е законът, а аз ще действам против него. Чудесно! Точка по въпроса на чия страна е моралът.
Разсъдих, че засега срещам едно-единствено затруднение — започвах с голям пасив. При нормална процедура щяха да ме натъпчат с цялата достъпна и подходяща за случая информация, преди да се заема с изпълнението на задачата. Кой знае защо, този път бяха пропуснали. Предположих, че не са го сторили, понеже са имали нашия оригинал в единствен екземпляр, а са изпратили копията с четири различни мисии. Процесът на прехвърлянето е достатъчно тежък за новото тяло и без допълнителните усложнения. Все пак този метод ме отпращаше далеч зад стартовата линия. Казах си кисело, че някой е бил длъжен да помисли предварително по въпроса.