Моряците всеки ден спускаха лодките във водата след като съгледвачите дадяха знак, че са видели китове. Железните казани вряха като котли на вещици. Гъст мазен облак от черен дим закриваше слънцето и звездите, и боядиса платната в тъмносиво. Готвачът не спираше да свири на своята цигулка. Няколко месеца след злополучната среща на Кейлъб с кита, трюмът на кораба беше пълен до пръсване.
Преди да поемат дългия път към дома, изтощените моряци трябваше да попълнят провизиите на кораба и да си починат. Добс нареди да поемат курс към Понпей3 – потънал в зеленина остров, известен със своите красиви мъже, прекрасни жени и готовността им да се погрижат за спиращите на пристанището китоловци. Китоловни кораби от всички краища на света се трупаха на острова.
Добс произхождаше от квакерско семейство и не докосваше нито алкохол, нито местните жени, но религиозните му вярвания минаха на заден план пред заповедите, които беше получил – да поддържа бодрия дух на хората си и да върне кораба пълен с масло. Той решаваше как да изпълни тези задачи. Затова се смееше от сърце, когато моряците му се връщаха от брега пияни и прегракнали.
Кейлъб остана на кораба и наблюдаваше с цинична усмивка моряците от екипажа. Капитанът си отдъхна с облекчение, че момчето не пожела да слезе на брега. Местните наистина бяха дружелюбни, но побелелите коси и набръчканата му кожа със сигурност щяха да създадат проблеми със суеверните островитяни.
Добс реши да се отбие при американския консул, който също беше родом от Нова Англия. По време на визитата, консулът го предупреди, че на острова върлува тропическа болест и Добс набързо прекрати престоя на екипажа на брега. Същия ден той написа в бордовия дневник:
Днес беше последния ни ден на острова. Посетих американския консул А. Маркам, който ме заведе на обиколка в древния град Нан Мадол. След завръщането ни, консулът ме предупреди, че на острова върлува болест. Затова реших да отплаваме час по-скоро
Последните няколко моряци се качиха на борда с несигурна стъпка и бързо изпаднаха в алкохолна дрямка. Капитанът заповяда на трезвата част от екипажа да вдигнат котвата и да опънат платната. Когато махмурлиите се надигнаха от койките, корабът вече беше в открито море. Ако времето останеше все така хубаво, а вятърът – благоприятен – Добс и хората му щяха да спят в собствените си легла само след няколко месеца.
Болестта покоси „Принцес” по-малко от двайсет и четири часа след като корабът напусна пристанището.
Един от помощниците на бака, на име Стоукс, се събуди около два през нощта и се затича към перилата, за да прочисти стомаха си. Няколко часа по-късно той вдигна температура, а тялото му се покри с ужасен обрив. По главата му се появиха кафеникаво-червени пъпки, толкова плътно една до друга, че лицето му заприлича на издялано от махагон.
Капитанът покри Стоукс с мокри кърпи, даде му да пие някакво лекарство и нареди да го преместят на предната палуба в една импровизирана палатка. Бакът, където бяха спалните помещения на моряците, си беше просто една мръсна дупка. Свежият въздух и слънчевата светлина можеха да помогнат на мъжа, а изолацията щеше да ограничи разпространението на болестта.
Но не стана така, както очакваше капитанът. Болестта се пренасяше от човек на човек като раздухан от вятъра горски пожар. На предната палуба създадоха импровизиран лазарет. Аптечката на капитана вече беше почти празна. Добс се опасяваше, че е въпрос на часове да се разболее и той, заедно с офицерите, и тогава „Принцес” щеше да се превърне в кораб-призрак, подвластен единствено на милостта на ветровете и теченията, докато не изгние. Капитанът погледна картите. Най-близката суша бе остров Беда. Китоловците обикновено го отбягваха, след един скандал за открадната кесия с гвоздеи, довела до опожаряване на едно от селата и смъртта на неколцина местни жители. След инцидента островитяните не гледаха с добро око на китоловци и дори имаше няколко случаи на нападнати китоловни кораба. Но Добс нямаше избор. Той пое руля и насочи кораба към острова.