Атлантически океан: „Мотал“, „Артур“, „Дейви Крокет“, „Пигги“, „Отмъстител“.
… Листа хартия, докоснати от ръката на времето, купчина пожълтели листа, стотици, хиляди телеграми — животът на Мефисто. Как обединяват мисълта, познанието и действието. Какъв късмет, че малкият Джо беше военен телеграфист. А после нещастието като удар или изгаряне: саркома4. Момчето се превърна на скелет: огромен скелет, огромни ръце и крака, малка, суха глава. Той каза: „По-добре да живея, макар и така.“
Мефисто отлично владееше ключа. Ето първата, разпадаща се като прах телеграма. Тирета и точки, тирета и точки и преводът на цялата тази неразбория:
„… Слаб съм, татко, и краката не ме държат. Това е още от наркозата. Седя в пещерата. Цяла нощ някой ме гледаше с огромни, пламтящи очи. Блясъкът на фосфора в тях е толкова силен, че светлината очертава странни, чудовищни контури. Страх ме е. Мефисто.“ (Такъв псевдоним избраха — той сам си го избра.)
И бележка с молив: „Започва адаптацията.“
„Мен също ме е страх, сине, но страхът дойде едва сега.“ Ето дългата поредица телеграми, дълга верига, изкована от звена страх.
6 юли: „… аз съм толкова малък и слаб. Какво съм му направил на онзи с горящия поглед?“
7 юли: „… оказва се, че това е огледало, поставено за самонаблюдение, чуждото тяло вселява в мен непрестанен ужас. То ме е стиснало — не мога да се помръдна, аз съм вграден в него, вписан, стиснат, то е чуждо, чуждо, чуждо! Аз се задъхвам в него.“
8 юли: „… нищо, не се разстройвай, татко, не се разстройвай, аз сам го поисках, ще изтърпя. Но затова пък какъв свят ме обкръжава! Нощем черен, и горящ, през деня — пронизан от светлина и движение.“
10 юли: „… Риби, риби, риби. Те всички ме преследват. Те ме гонят, искат да ме изядат. Трудно ми е тук, аз съм още слаб и вял.“
21 юли: „… Днес имам хубав ден. Сносно самочувствие и превъзходни цветови ефекти в плетеницата от корали. Ще се поразходя.“
18 август: „… Спасих се по чудо. И досега ми се привиждат противните жадни муцуни, дългите зъби, оголени, святкащи, техните кръгли и злобни очи. Вземи ме при себе си. Страх ме е.“
19 август: „… Вземи ме, татко!“
Той си спомни за себе си — успехът в науката го беше изсушил. Стана прям, логичен и жесток към другите и към себе си.
Познанието беше изсушило сърцето му, оставаше питащият мозък.
Този ден се беше врязал в паметта му. Той седеше на камъка, на мястото, където дебелият кабел потъваше в морето. Размишляваше как би могъл да го прикрие. Вълните се плискаха и бълбукаха в камъните и изведнъж видя Мефисто. Изкрещя: „Как си посмял!“
Мефисто пълзеше към него, протягаше пипалца и го гледаше с черните си очи. Те се кокореха и от рязкото вълнение се въртяха в различни страни. Огромните белези от шева опасваха главата му.
Това лепкаво и дълго тяло, вместило в себе си душата и мозъка на Джо, беше ненавистно и всяваше само страх. Той стана и започна да отстъпва заднишком, докато не се спъна о някакъв камък и не падна… А тогава дойде виолетовото чудовище на яростта.
20 август: „Аз те разбрах, татко, и това ме опечали.
По-рано никога не съм те разбирал и се гордеех с теб. Дълго време няма да те безпокоя, дълго!“
Тогава настъпи първото им мълчание — дългото.
20 септември: „… Бях болен и затова не съм ял две седмици. Постите се оказаха полезни — възстанових силите си. Не излизам. Забелязвам смяната на деня и нощта по играта на оттенъците на водата. През деня тя е зеленикава, вечер се чернее, минавайки през всички оттенъци на зелените, сини и пурпурни тонове.“
21 септември: „… Хенри ми пусна по шнура голяма и вкусна треска. Видях неговото наклонено и добро лице. Прииска ми се да изплувам. Отнесох рибата със себе си и я изядох без остатък. Вече привикнах към суровото месо и само механически помислих: «А защо не е пържена?» След като се наситих, заспах (сега спя по много и охотно, но този сън прилича по-скоро на дрямка). Докоснаха ме подозрителни движения на водата. Видях мурени5. Те гледаха, шавайки с плавници. Искаше ми се да скоча и избягам, но се сдържах. Мурените са слизести и тлъсти, зъбите им са като на куче и миризмата им е неприятна. Присънваха ми се цяла нощ.“
22 септември: „… Аз нямам земни сънища. Предполагам, че мозъкът ми е така изтощен от привикването към непознатото, че оперира само с краткотрайната памет. Помни, обичам те.
Какво е виждал той тогава в него? Не само бащата, но и своята гордост? «Татко, ако всичко ни се удаде, аз ще бъда твоето морско око.» Аз убеждавах себе си, че за него е по-добре да живее така, отколкото да умре.
Нищо не говореше за успеха на операцията, аз не можех да зная, че в морската вода и храна има фактор, който способствува за срастването на чуждородни тъкани.“