25 септември: „… Знам, че ти не можеше да търпиш мама. Нейните непрекъснати изисквания и женската й същност стигнаха до конфликт с твоя стремеж към знания. Стана ми тъжно и се опитах да извикам у себе си спомена за нея. Мъчех се да си се представя като малък, с къси панталонки, с обръч и куче. Беше ми трудно, защото към мен се промъкнаха малки медузи (ти си ги виждал в наши води). Пареха. На края се появи лицето на мама, но то беше оцветено в зелено.“
30 септември: „… Изобретих си зашита от рибите. Вчера намерих актинии, приличащи на червените карамфили от нашата градина. Поставих ги по камъните на входа на пещерата, а двете най-големи държа в ръце. Днес сутринта мурените отново се появиха. Тикнах актиниите в очите им, те отскочиха и избягаха. Може да се живее“.
11 април: „… Наблюдение: тук всички се ядат едни други. Най-малките биват изяждани от по-големите (раци и риби), те — от по-големите, големите биват изяждани от огромните. Храната е за този, чиято уста е голяма и с остри зъби.“
18 април: „… Видях китова акула, която гълташе рачета и планктон. Сблъскахме се нос о нос, но аз не се уплаших от нея. Големите с малки уста тук не ги уважават.“
„Горкото момче! Той се и шегуваше. Аз препарирвах неговия ежедневен улов (той поставяше всичко в плетената чанта, закачена за шамандурата)“.
29 май: „… Хвърли ми цветни таблици, защото ще се объркам при описанието на подробностите по дъното. Днес по обяд отгоре спуснаха въженце. За него беше вързана скумрия. Реших — аха, това е за мен! — и я налапах. В този момент отгоре дръпнаха и в мен се впи голяма кука. Бяха ме хванали. Боли. Дърпах се с всички сили, хващах се за каквото мога, но ме теглеха нагоре. Не съобразих веднага какво трябва да направя, но след това замотах влакното в камъните и издърпах куката заедно с къс месо. Кръвта ми изтича. Като видях раната, изпитах нещо противоестествено — прииска ми се да се самоизям. За това са виновни рибарите. Аз ще им го припомня. Мефисто.“
30 май: „… Пролежах цял ден в пещерата, размишлявайки за живота. Реших — трябва да бъда силен и хитър. Силните и хитрите ядат много и вкусни неща и спят в най-уютните пещери. Аз трябва да се приспособя. Да приема всички правила на играта.“
1 юли: „… изпълних твоето поръчение да уловя скорпена6, но се убодох и едва не умрях. Безжалостен си към мен, татко. Или искаш да се избавиш от мен? Отговори ми, по време на операцията до мен лежеше старото ми тяло. Какво направи с него? Понякога ми се струва, че то е някъде наблизо и аз пак ще го срещна.“
7 юли: „Днес в мозъка ми горят непоносими видения, звучат думи, кънтящи като медни камбани, думи, които никога няма да изрека.“
17 юли: „Вчера едва не ме изядоха. Обърнах се и като се свих, паднах в камъните, а над мен профуча нещо с раззината паст. Това не беше акула. Такова нещо ти никога няма да видиш. Поръчай кинокамера за осмоноги. Ха-ха!“
18 юли: „… аз съм толкова самотен, татко. Вземи ме обратно и ме дръж в някакъв съд. Аз съм нещастен и жалък.“
„… Аз съм силен, рано сутринта плувах, развивах скорост. Пронизах дебелия слой вода и се изнесох на повърхността, като все повече ускорявах движението си. Покрай ме не се носеха, сливаха се в сребристи ивици скумрии и сафриди. Изплеснах се и излетях в твоя задушлив свят и паднах обратно.
Пръски обсипаха тялото ми. Чувствувах безмерна радост. Но не за дълго. Върнах се в пещерата, мислих и бях нещастен…“
„… Хванах една скумрия и я изядох. Вкусна е, но раците са по-вкусни. По-вкусни от раците са стридите. Улавям ги така — вземам едно камъче и го поставям между разтворените черупки. След това я разкъсвам късче по късче и я изяждам. И през цялото време се оглеждам.“
Кой можеше да знае, че след петнадесет години той ще получи от журналистите прозвището Великия калмар. „Ето от кого се боях — от журналистите. Сега аз им се надсмивам.“
„… Днес слязох на дълбочина около километър. Трудно и страшно. Тук чернотата е толкова дълбока, че е трудно да си я представиш. В нея горяха хиляди огньове и аз си помислих: «Както в града.» Видях излизащ от дълбочините кашалот. В него се беше впил кракен7. На тъпата муцуна на кашалота той изглеждаше като трептящ венец. Около чудовищната и прекрасна двойка кипеше нещо светещо и ги обгръщаше, очертавайки и прояснявайки очертанията им. Желаех победата на кракена.
Аз пък се отпуснах на дъното и дълго лежах там. Чаках толкова дълго, че на края видях някакъв люспест, плосък гущер. Той вървеше по дъното, бавно и тежко въртеше глава, а лапите му бяха по-дебели от тялото. Независимо от тъмнината аз виждах неговите отчетливо бавни движения, откъсването на придънните живорастения, бавните преживни движения и червеното му око на тила. Разбрах — това е моето инфрачервено зрение. Гущерът не ме забеляза, макар и да премина съвсем наблизо. Намекни на Бартон, че дълбочинните му снимки са достоверни.“ („Аз намекнах, но Бартон не ми повярва. А после неговата яхта, за която така му завиждах, изчезна.“)