— Продължаваше ли да поддържа връзка със семейството си?
— Той никога не беше виждал баща си. Отгледан е от чичо си, който от най-ранното му детство го записал в благотворително учебно заведение. Но е имал късмет, защото точно там е научил своя занаят. Обаче се отнасяли много сурово с децата, затова той никак не обича да разказва за онова време.
Жилището нямаше друг изход освен вратата на ателието. За да излезеш на двора, трябваше да преминеш първо улицата и да минеш през арката пред входа на жилището на портиерката.
Беше учудващо да слушаш как Люка жонглира на „Ке дез’ Орфевр“ с всички тези имена, сред които Мегре едва се оправяше: госпожа Салазар, портиерката, госпожица Беген, наемателката от четвъртия етаж, обущаря, търговката на чадъри, сладкарката и нейната прислужница. Той говореше за всички тези хора, все едно че ги познава цял живот и можеше да разкаже какво обича всеки един от тях.
— Какво му готвехте за утре?
— Агнешко рагу. Той много обича да яде. Преди малко като че ли ме попитахте какво друго обича освен работата си. Вероятно храната. И макар че прекарва целия си ден седнал, нито излиза на чист въздух, нито върши физическа работа, никога не съм срещала човек, който да има толкова голям апетит.
— Имал ли е някакви приятели, преди да се запознае с вас?
— Не вярвам, не ми е споменавал.
— Тук ли е живеел преди това?
— Да, и сам се е занимавал с домакинството. Само веднъж в седмицата госпожа Салазар е идвала за основно почистване. Може би точно затова не ме обича, защото вече нямаме нужда от нея.
— Съседите ви знаят ли?
— С какво съм се занимавала преди ли? Не, искам да кажа, преди да арестуват Франц. Журналистите започнаха да споменават за това.
— Вероятно са престанали да разговарят с вас?
— Да, някои от тях. Обаче всички толкова са харесвали Франц, че по-скоро са склонни да ни съжаляват.
Общо взето, това беше вярно. Ако бяха направили допитване на улицата кой е „за“ и кой е „против“, отговорите „за“ със сигурност щяха да надделеят.
Обаче на хората от квартала, също както и на читателите на вестници, никак не им се искаше тази история да приключи бързо. Колкото по-голяма ставаше мистерията, колкото по-яростна ставаше борбата между Съдебната полиция и адвокат Лиотар, толкова по-доволни бяха всички.
— Какво искаше от вас Лиотар?
— Нямаше време да ми го каже. Тъкмо беше дошъл, когато вие влязохте. Никак не ми харесва как влиза тук, като че ли е обществено място. Не си сваля шапката, говори ми на „ти“ и на малко име. Ако Франц беше тук, отдавна да го е изхвърлил.
— Ревнив ли е?
— Просто не обича фамилиарностите.
— Той обича ли ви?
— Мисля, че да.
— И защо?
— Не знам, може би защото аз го обичам.
Мегре не се усмихна. Не седеше с шапка на главата, като Алфонси. Не се държеше грубо, но не си придаваше и хитроват вид, както имаше навик да прави.
Тук, в това помещение в подземния етаж, той наистина изглеждаше просто като едър мъж, който съвсем честно се опитва да разбере какво се беше случило.
— Вие, разбира се, няма да кажете нищо, което би могло да се обърне срещу него.
— Разбира се, че не. Впрочем нямам какво да кажа от този род.
— Но все пак е очевидно, че някакъв мъж е бил убит в това подземие.
— Специалистите твърдят това, а аз не съм достатъчно образована, за да докажа обратното. Но, във всеки случай, не го е направил Франц.
— Изглежда невъзможно това да е станало без неговото знание.
— Знам какво ще кажете, но ви повтарям, че той е невинен.
Мегре стана с въздишка. Беше доволен, че не беше му предложила нещо за пиене, както при подобни случаи хората обикновено смятат, че трябва да направят.
— Опитвам се да започна всичко отначало, призна си той. Когато дойдох тук, намерението ми беше да изследвам отново мястото, сантиметър по сантиметър.
— Няма ли да го направите? Толкова пъти преобръщаха всичко!
— Не смея, но може би ще дойда отново. Вероятно ще трябва да ви задам още въпроси.
— Знаете ли, че разказвам всичко на Франц, когато ходя на свиждане при него?
— Да, разбирам ви.
Мегре пое по тясното стълбище. Тя го последва до ателието, в което цареше вече почти мрак, и му отвори вратата. И двамата едновременно забелязаха Алфонси, който чакаше на ъгъла на улицата.