— Чакайте ме тук и двете!
И излезе. Почука на съседната врата, а после завъртя веднага дръжката й.
Някакъв мъж в пижама седеше в единствения фотьойл в стаята, където въпреки отворения прозорец се усещаше силната миризма на етер. Друг мъж ходеше назад-напред по стаята, като жестикулираше. Беше господин Мартен, когото Мегре беше срещнал два пъти предната вечер в онзи двор на площад „Пигал“.
— О, виждам, че сте си намерили ръкавицата!
И Мегре погледна двете ръце на служителя на Службата за регистрация. Онзи пребледня толкова силно, че на комисаря му се стори за миг, че ще припадне. Устните му трепереха. Напразно се опитваше да говори, но не успяваше.
— Аз… аз…
Младежът не беше бръснат. Цветът на лицето му наподобяваше хартия, около очите имаше червеникави кръгове, а меките отпуснати устни издаваха безволие. В момента жадно пиеше вода от една чаша за миене на зъби.
— Успокойте се, господин Мартен! Не съм очаквал да ви срещна тук, особено по това време, когато отдавна би трябвало да са започнали работа във вашата канцелария.
Измери с поглед от глава до пети клетника. Трябваше да положи усилие над себе си, за да не изпита съжаление към него, толкова голямо беше неговото смущение.
От обувките до вратовръзката, която беше закрепена с помощта на пластмасова закопчалка, господин Мартен наистина беше карикатурен прототип на служителя. Един чистичък и почтен служител, с лъскави мустаци, без нито една прашинка по дрехите, който сигурно щеше да се почувства посрамен, ако излезеше от къщи без ръкавици.
А сега не знаеше какво да прави с ръцете си и погледът му шареше по всички ъгли на разхвърляната стая, като че искаше да намери вдъхновение в нея.
— Ще ми позволите ли един въпрос, господин Мартен? От колко време познавате Роже Куше?
Въпросът му не предизвика вече ужас, а смайване.
— Аз ли?
— Да, вие!
— Ами… от… откакто се ожених!
Той каза това, като че беше нещо очевидно.
— Не ви разбирам!
— Роже е завареният ми син… Синът на моята жена…
— И на Реймон Куше, така ли?
— Ами да… след като…
Той започваше да си възвръща самоувереността.
— Моята жена е първата жена на Куше… Тя има от него син, Роже… След като се бе развела, аз се ожених за нея…
Все едно че бе преминала вихрушка, която прочисти небето от облаците. В резултат на това къщата на площад „Де Вож“ се бе променила напълно. Характерът на самите събития се променяше. Някои неща ставаха по-ясни. А други, напротив, ставаха по-неясни и по-тревожни.
До такава степен, че Мегре дори не смееше вече да говори. Имаше нужда да сложи ред в мислите си. С растящо безпокойство гледаше ту единия, ту другия от двамата мъже.
През онази нощ портиерката го беше запитала, докато гледаше всички прозорци на къщата, които се виждаха от двора:
— Мислите ли, че е някой от къщата?
И погледът й се беше спрял най-накрая на свода на портала. Тя се надяваше, че убиецът беше дошъл оттам, че беше някой външен човек.
Обаче не беше така! Драмата наистина беше в къщата! Мегре не беше в състояние да каже защо, но беше сигурен в това.
Каква драма? Той изобщо не знаеше.
Само усещаше как невидими конци се протягат, свързвайки толкова различни точки от пространството: от площад „Де Вож“ до онзи хотел на улица „Пигал“, от апартамента на семейство Мартен до канцеларията за серуми на доктор Ривиер, от стаята на Нина до тази на затъпялата от етера двойка.
Най-странен бе може би фактът, че господин Мартен бе захвърлен в този лабиринт като някакъв безумен пумпал. Той винаги носеше ръкавици. Дори самото му бежово палто само по себе си беше като знак за достоен и подреден живот. А неспокойният му поглед напразно се опитваше да се задържи на някаква точка.
— Дойдох да съобщя на Роже… — запелтечи той.
— Да!
Мегре го гледаше право в очите, спокойно и съсредоточено и едва ли не очакваше събеседникът му да започне да се смалява от тревога.
— Жена ми съвсем правилно ми каза, че е по-добре ние да…
— Да, разбирам!
— Роже е много…
— Много впечатлителен! — довърши Мегре неговото изречение. — Просто е много нервно момчето!
Младежът, който вече пиеше третата си чаша вода, му хвърли изпълнен с омраза поглед. Сигурно беше на около двайсет и пет години, обаче чертите на лицето му вече изглеждаха уморени, а клепачите — посърнали.