— Куше беше богат! А тя беше бедна!… Следователно…
Служителят напрегна слух.
— Нищо ли не чухте?
За миг те замълчаха. После чуха слабо повикване от съседната стая. Мартен отиде да отвори вратата.
— Какво му разказваш там сега? — попита госпожа Мартен.
— Но… аз…
— Това е комисарят, нали?… Какво още иска?…
Мегре не я виждаше. Гласът й звучеше като на човек на легло, много уморен, който обаче изобщо не е загубил своето хладнокръвие.
— Комисарят дойде да попита как се чувстваш…
— Кажи му да влезе… Почакай! Подай ми една влажна кърпа и огледало. И гребена…
— Сега ще вземеш пак да се ядосаш…
— Ама дръж огледалото изправено, де!… Не, не! По-добре ми го дай на мен… Не си способен да… Махни това легенче!… Ох, тези мъже… Щом като жената я няма, къщата моментално заприличва на конюшня… Кажи му да влезе сега.
Спалнята изглеждаше също като трапезарията, безцветна и тъжна, зле мебелирана — множество стари пердета, стара тапицерия, избелели възглавнички. Още от вратата Мегре почувства вперения в него поглед на госпожа Мартен, спокоен и извънредно прозорлив.
Видя върху изпитото й лице да се очертава престорената усмивка на болник.
— Не обръщайте внимание… — каза тя. — Всичко е в ужасно безредие! Заради тази криза…
И вторачи тъжен поглед пред себе си.
— Но сега вече съм по-добре… Ще трябва до утре да се възстановя заради погребението… Нали е утре?
— Да, утре е! Отдавна ли имате такива кризи?
— Още от съвсем малка… Обаче сестра ми…
— Значи имате сестра, така ли?
— Имах две сестри. Да не си помислите разни неща… По-младата също имаше кризи. После се омъжи… Съпругът й беше истински негодник. Един ден се възползва от една такава нейна криза и уреди да я затворят в лудница. Умря само след седмица…
— Моля те, недей да се вълнуваш! — замоли я Мартен, който не знаеше нито къде да се дене, нито накъде да гледа.
— Луда ли беше! — попита Мегре.
Тогава чертите на лицето й отново станаха сурови, а гласът й — зъл.
— Може да се каже по-скоро, че мъжът й искаше да се отърве от нея!… Не минаха и шест месеца и той се ожени за друга. Е, всички мъже са еднакви… А ние се жертваме и се съсипваме заради тях.
— Умолявам те!… — въздъхна отново съпругът.
— Не казвам това за теб! Макар че и ти не си по-добър от останалите…
Тогава Мегре почувства внезапно като че ли да се излива поток от омраза. Беше само за няколко мига. И беше съвсем смътно чувство. Но въпреки това беше сигурен, че не греши.
— Макар че ако аз не бях тук… — продължаваше тя.
Дали наистина имаше някаква заплаха в гласа й? Мъжът се безпокоеше безсмислено. За да си намери работа, взе една чаша и почна да отброява в нея капка по капка от сиропа в едно флаконче.
— Докторът каза…
— Хич не ме интересува какво казва докторът!
— Но все пак трябва… Дръж, вземи!… Пий го бавно… Не е неприятно…
Тя го погледна, после примижа срещу Мегре и най-сетне изпи лекарството, като повдигна примирено рамене.
— Наистина ли бяхте дошли само за да видите как се чувствам? — произнесе тя подозрително.
— Бях тръгнал за лабораториите, когато портиерката ми каза, че…
— Открихте ли нещо?
— Не, още не…
Затвори очи, за да покаже колко е уморена. Мартен погледна Мегре и той стана.
— Е, пожелавам ви бързо оздравяване… Вече сте по-добре…
Тя не отвърна. Мартен понечи да го изпрати, но Мегре го спря.
— Не, останете при нея, моля ви.
Горкият човек! Като че го беше страх да остане с нея, улавяше се за комисаря като удавник за сламка, защото, когато имаше трети човек, положението не беше чак толкова страшно.
— Ще видите, че бързо ще й мине…
Докато прекосяваше трапезарията, от коридора долетя шум като от влачене на предмет. Настигна старата Матилда точно в момента, когато тя се канеше да си влезе вкъщи.
— Добър ден, госпожо…
Тя го погледна боязливо, без да отговаря, вече сложила ръка върху дръжката на вратата.
Мегре говореше тихо. Досещаше се, че госпожа Мартен напряга слух и е способна да стане, за да тръгне на свой ред да подслушва по вратите.