— Както вероятно знаете, аз съм комисарят, натоварен с разследването…
Вече се досещаше, че няма да измъкне нищо от тази жена с толкова невъзмутимо лице, че чак приличаше на смахната.
— Какво искате от мен?
— Просто да ви попитам дали имате нещо да ми кажете… Отдавна ли живеете тук, в тази сграда?
— От четирийсет години! — отвърна тя сухо.
— Значи познавате всички…
— Но не говоря с никого!
— Помислих си, че може би сте видели или сте чули нещо. Понякога и най-дребното нещо е достатъчно, за да поведе правосъдието по вярната следа.
Някой се движеше вътре в стаята. Но старицата упорито държеше вратата затворена.
— Значи нищо не сте видели, така ли?…
Тя дори не отговори.
— И нищо не сте чули?
— Ще е по-добре да кажете на собственика да ми инсталира газ в апартамента…
— Газ ли?
— Всички в сградата имат газ. Но на мен той ми отказва, понеже няма право да ми вдигне наема… Иска да ме изхвърли оттук!… Прави всичко възможно, за да си отида… Обаче той първи ще си отиде, и то с краката напред! Това можете да му го кажете от мое име.
Вратата се открехна толкова малко, че изглеждаше невъзможно дебелата жена да мине през отвора й. После пак се затвори и отвътре вече не се чуваше нищо освен приглушен шум.
— Ще ми покажете ли картата си?
Прислужникът в раирана жилетка взе картончето, което Мегре му подаде, и изчезна във вътрешността на апартамента. Беше изключително светло жилище благодарение на петметровите прозорци, каквито можеха да се видят вече само в сградите около площад „Де Вож“ и на остров Сен Луи.
Стаите бяха огромни. Отнякъде долиташе шум на електрическа прахосмукачка. Бавачка в бяла престилка с красива синя забрадка на главата премина от едната стая в другата, като хвърли любопитен поглед към посетителя.
После съвсем близо някой каза:
— Кажете на комисаря да заповяда…
Господин Дьо Сен Марк седеше в канцеларията си по домашен халат, а посребрените му коси бяха грижливо сресани. Отиде най-напред да затвори една от вратите, през която Мегре успя да зърне старинно легло и лицето на млада жена върху възглавницата.
— Моля ви, седнете… Вие, разбира се, искате да говорим за онази ужасна история с Куше…
Въпреки възрастта си мъжът създаваше впечатлението за здраве и сила. А и цялата атмосфера в апартамента беше като в щастлив дом, където всичко е изпълнено със светлина и радост.
— Бях засегнат, така да се каже, от тази драма, още повече че тя се разигра в един твърде вълнуващ за мен момент.
— Да, в течение съм.
В погледа на бившия посланик проблесна горделиво пламъче. Той беше горд, че на своята възраст има дете.
— Ще ви помоля да говорите тихо, понеже предпочитам да скрия тази история от госпожа Дьо Сен Марк… Знаете, при нейното състояние би било жалко да… Но всъщност какво искате да ме питате? Изобщо не познавах този Куше. Виждал съм го два-три пъти, на минаване през двора. Той принадлежеше към един от онези кръгове, които посещавам от време на време, на булевард „Осман“. Но той като че изобщо не стъпваше там. Само забелязах името му в един от годишниците, излязъл неотдавна. Струва ми се, че беше твърде простоват, не е ли така?
— Искате да кажете, че произхожда от простолюдието. Но пък доста се е потрудил, за да стане такъв, какъвто е бил.
— Жена ми каза, че се оженил за младо момиче от много добро семейство, бивша нейна приятелка от училище… Това е една от причините, поради които е по-добре тя да не знае какво става. И така, какво ви интересува?
От високите прозорци целият площад „Де Вож“ се виждаше като на длан, оживяван от тъничък лъч светлина. В малкия парк градинари поливаха моравата и цветните лехи. Преминаваха камиони също като тежкотоварни коне.
— Искам да получа едно най-обикновено сведение… Зная, че на няколко пъти сте слизали да се поразтъпчете из двора, тъй като сте бил изнервен от дългото очакване. И това е напълно естествено. Дали не сте забелязали някого? Не сте ли видели някой да се насочва към канцелариите на фирмата в дъното на двора?
Господин Дьо Сен Марк помисли малко, докато си играеше с нож за рязане на хартия.
— Чакайте малко… Не! Не мисля… Трябва да ви кажа, че тогава си имах други грижи… Портиерката вероятно повече от мен ще бъде в състояние да…
— Портиерката не знае нищо…