— Както и аз… Не! Или по-скоро… Но това със сигурност няма никаква връзка…
— Кажете все пак.
— В един момент чух някакъв шум от онази страна, където стоят кофите за боклук. И без това нямах какво да правя. Така че се приближих и видях една от наемателките от втория етаж…
— Вероятно госпожа Мартен?
— Да, мисля, че така се казва… Признавам, че не познавам добре своите съседи… Тя ровеше в една от цинковите кофи… Спомням си, че тогава ми каза: „По невнимание съм изпуснала една сребърна лъжичка в боклука…“ Тогава аз попитах: „Намерихте ли си я?“ А тя доста оживено ми отговори: „О, да!… Да!…“
— И после какво направи? — попита Мегре.
— Побърза да се качи отново в апартамента си. Тя е дребна нервна жена, която като че се движи винаги тичешком. Ако си спомням добре, и на нас ни се случи веднъж да загубим по този начин един скъп пръстен. И най-хубавото беше, че боклукчия го бе намерил, като ровел с куката си из боклука, и го донесъл на портиерката.
— А можете ли да ми кажете горе-долу към колко часа стана този инцидент?
— Бих се затруднил… Почакайте… Аз не исках да вечерям… При все това към осем и трийсет Албер, моят камериер, отново взе да ме увещава да хапна нещичко. И тъй като отказах да седна на масата, той ми донесе в салона няколко малки сандвича с аншоа. Това беше преди…
— Преди осем и половина, така ли?
— Да… Да речем, че инцидентът, както вие се изразихте, е станал малко след осем часа. Не смятам, че той представлява какъвто и да било интерес… Какво е мнението ви по този случай? Аз от своя страна не мога да повярвам, че престъплението е било извършено от някого от жителите на сградата, както, изглежда, вече се носи слух… Помислете си, че всеки може да влезе в двора. Впрочем смятам да изпратя искане до собственика вратата на портала да се заключва още при здрачаване.
Мегре вече беше станал.
— Все още нямам никакво мнение! — каза той.
Портиерката донесе пощата и тъй като вратата на антрето беше оставена отворена, тя внезапно забеляза, че комисарят беседва на четири очи с господин Дьо Сен Марк.
Клетата госпожа Бурсие! Съвсем се развълнува от този факт и погледът й издаваше бездна от безпокойство! Нима Мегре щеше да си позволи да подозира семейство Сен Марк? Или дори само да им досажда с въпросите си?
— Благодаря ви, господине. И ви моля да ме извините за моето посещение.
— Искате ли една пура?
Господин Дьо Сен Марк беше благородник с лек оттенък на снизходителна фамилиарност в поведението, характерна не толкова за един дипломат, колкото за един политик.
— Оставам изцяло на ваше разположение.
Камериерът затвори вратата зад него. Мегре слезе бавно по стълбите и се озова отново на двора, където доставчикът на един голям магазин напразно търсеше портиерката.
В помещението на портиерката имаше само едно куче, котка и двете деца, изцяло погълнати от супата с мляко, с която вечеряха.
— Мама няма ли я вкъщи?
— Сега ще се върне, господине! Качи се горе да занесе пощата.
В ъгъла на двора, близо до жилището на портиерката, бяха подредени четирите цинкови кофи за боклук, в които, щом паднеше нощта, наемателите идваха едни след други да хвърлят дневните си отпадъци.
В шест часа сутринта портиерката отваряше входната врата и мъжете от службата по чистотата изсипваха кофите в своя камион.
Вечерно време този кът от двора не беше осветяван. Единствената лампа на двора се намираше от другата страна, в подножието на стълбището.
Какво е идвала да търси тук госпожа Мартен приблизително по същото време, по което Куше е бил убит? Дали не си беше наумила също да търси загубената ръкавица на своя съпруг?
— Не! — промърмори Мегре, който внезапно си беше спомнил нещо. Мартен е свалил отпадъците много по-късно.
Тогава каква беше тази история? Не можеше да има никаква загубена лъжица! През деня наемателите нямат право да поставят каквото и да било в празните кофи за боклук!
Какво са търсили всъщност и двамата един след друг?
Госпожа Мартен е ровела направо в кофата!
А пък Мартен само се е въртял наоколо и е палел кибритени клечки!
На другия ден сутринта ръкавицата е била намерена!
— Видяхте ли детето? — каза един глас зад гърба на Мегре.
Беше портиерката, която говореше за детето на семейство Сен Марк с по-голямо вълнение, отколкото за своите собствени деца.