— Надявам се поне, че не сте казали нищо на госпожата? Тя не трябва нищо да научава.
— Зная, зная!
— А за венеца… Искам да кажа за погребалния венец от името на наемателите… Чудя се дали трябва да кажем да го занесат днес в дома на покойника, или обикновено това се прави едва в деня на погребението. Служителите също бяха много любезни. Събраха повече от триста франка.
После попита един от доставчиците:
— Кого търсите?
— Сен Марк!
— Стълбището вдясно. На първия етаж по средата… И преди всичко звънете по-тихо!
А после каза на Мегре:
— Ако знаехте само колко много цветя получава! Толкова много, че не знаят вече къде да ги слагат… Трябваше да качат по-голямата част в стаите на прислугата… Няма ли да влезете?… Жожо, ще оставиш ли най-сетне сестра си на мира?
А комисарят продължаваше да гледа кофите за боклук. Какво, по дяволите, можеше да търси в тях семейство Мартен?
— Оставяте ли ги сутрин на тротоара, както се полага?
— Не! Откакто останах вдовица, това вече не е възможно! Или пък трябва да наема някого, понеже са прекалено тежки за мен. Хората от чистотата са много любезни… От време на време ги черпя с по една чашка бяло вино, така че идват да взимат кофите направо от двора.
— Така че боклукчиите не могат да ровят в тях!
— Мислите ли? Ами че и те влизат в двора. Понякога са трима или дори четирима и тогава правят невъобразима мръсотия.
— Благодаря ви.
Мегре си тръгна, замислен, като забрави да посети отново канцелариите или се отказа да го направи, както възнамеряваше сутринта.
Когато пристигна на „Ке дез’ Орфевр“, му съобщиха:
— Някой ви търси по телефона. Някакъв полковник…
Обаче той следваше собствената си идея. Отвори вратата на канцеларията на инспекторите и извика:
— Люка! Тръгваш незабавно… Ще разпиташ всички боклукчии, които имат навика да действат в околностите на площад „Де Вож“… Ако трябва, отиди до завода в Сен Дени, където изгарят отпадъците…
— Но…
— Трябва да разберем дали не са забелязали нещо необичайно в кофите за боклук на площад „Де Вож“ №61 по-миналата сутрин.
Отпусна се в креслото си и внезапно една дума изникна в ума му. Полковник…
Какъв полковник? Той не познаваше никакъв полковник.
А, да! Но имаше все пак един полковник в тази история! Чичото на госпожа Куше! Какво ли пък иска от него?
— Ало!… „Елизе“ № 17–62 ли е?… Тук е комисарят Мегре, от Съдебната полиция… Какво казвате?… Полковник Дормой иска да говори с мен, така ли?… Да, ще изчакам… Ало!… Вие ли сте, господин полковник?… Какво казвате?… Завещание ли?… Не ви чувам много добре… Не, напротив, говорете по-тихо!… Отдръпнете се малко повече от апарата… Така е по-добре… Е, какво има?… Намерили сте невероятно завещание, така ли?… И дори не е запечатано?… Разбрано! Ще бъда там след половин час… Не! Няма нужда да вземам такси…
И като запали лулата си, побутна креслото назад и кръстоса крака.
Глава седма
Трите жени
— Полковникът ви чака в своята стая. Последвайте ме, ако обичате.
Стаята с ковчега и горящите свещи беше затворена. В съседната стая, която би трябвало да бъде тази на госпожа Куше, имаше някого. Прислужницата бутна една врата и Мегре видя полковника. Стоеше прав до масата, леко опрял се с едната ръка на нея, с вдигната брадичка, спокоен и изпълнен с благородство, като че позираше на някой скулптор.
— Бъдете така добър да седнете!
Само че при Мегре този номер не минаваше. Той не седна, а само разкопча тежкото си палто, остави меката си шапка върху един стол и напълни лулата си.
— Вие ли сте намерили въпросното завещание? — попита той, като се огледа с любопитство наоколо.
— Да, аз — днес сутринта. Племенницата ми още не е в течение. Трябва да ви кажа, че това е толкова възмутително, че…
Беше странна стая, напълно в стила на Куше! Разбира се, мебелите бяха старинни, както и в останалата част от апартамента. Наистина няколко предмета представляваха истинска ценност. Но наред с тях имаше и такива, които разкриваха простоватата природа на своя стопанин.
До прозореца беше сложена маса, която очевидно му е служела донякъде като бюро. На нея имаше турски цигари, както и подбор лули от дърво на дива череша, които струват по шест су парчето, и сигурно Куше си ги беше пълнил с много любов.