— Как се казвате?
— Нина… Нина Моанар, но всички ме наричат просто Нина…
— Отдавна ли познавате Куше?
— От шест месеца може би…
Нямаше нужда да й задава много въпроси. Достатъчно беше да я наблюдава. Беше доста хубаво момиче. Роклята й беше от известна фирма. Обаче начинът, по който се гримираше, начинът, по който държеше чантата и ръкавиците си и гледаше агресивно хората, издаваха, че работи в мюзикхол.
— Танцьорка ли сте?
— Работех в „Мулен Бльо“…
— А сега?
— Сега съм с него…
Не бе имала време дори да заплаче. Всичко беше станало прекалено бързо.
— Заедно ли живеехте?
— Не точно, понеже той беше женен. Но в края на краищата…
— Кажете ми адреса си.
— „Хотел Питал“… на улица „Питал“.
Секретарят на комисаря отбеляза:
— Във всеки случай не можем да кажем, че е имало кражба!
— Защо?
— Ами погледнете! Огнеупорната каса е точно зад него! Не е заключена, обаче гърбът на мъртвия препречва пътя към нея и вратата не може да се отвори!
Нина, която беше извадила съвсем мъничка носна кърпа от чантата си, подсмърчаше и си бършеше носа с нея.
В следващия момент атмосферата се промени напълно. Отвън се чу шум от спирачки, после стъпки и гласове в двора. След това започнаха ръкостискания, въпроси, шумни разговори. Бяха пристигнали онези от прокуратурата. Съдебният лекар изследваше трупа, а фотографите нагласяха апаратите си.
Това беше неприятен момент за Мегре. След няколкото задължителни фрази той се върна в двора, пъхнал ръце в джобовете, запали лулата си и се сблъска с някого в тъмнината. Беше портиерката, която не можеше да се примири с факта, че някакви си непознати ще ходят из къщата, без тя да наблюдава техните действия и жестове.
— Как се казвате? — попита я доброжелателно Мегре.
— Госпожа Бурсие… Още дълго ли ще останат тези господа тук?… Погледнете! В стаята на госпожа Дьо Сен Марк вече не свети… Сигурно е заспала, горката…
Като разглеждаше внимателно къщата, комисарят забеляза друга светлина, кремаво перде, а зад него — женски силует. Жената беше дребничка и слаба като портиерката. Не можеше да се чуе гласът й. Но това не беше необходимо, за да се досети човек, че е в плен на яростта. Тя ту оставаше абсолютно неподвижна, като гледаше някого, който не се виждаше, ту внезапно започваше да говори, да жестикулира и правеше няколко стъпки напред.
— Коя е тя?
— Госпожа Мартен… Преди малко видяхте мъжа й да се прибира… Нали се сещате — онзи, който взе празната кофа за боклук… Служите лят в Службата по регистрация…
— Често ли се карат?
— Не, не се карат. Само тя вика. Той не смее дори да си отвори устата.
Мегре хвърляше от време на време по едно око в канцеларията, където се суетяха десетината мъже. Съдебният следовател повика портиерката от прага.
— Кой е ръководител на предприятието след господин Куше?
— Директорът, господин Филип. Той живее наблизо, на остров Сен Луи…
— Има ли телефон?
— Със сигурност…
Чуха разговора им по телефона. Там горе фигурата на госпожа Мартен вече не се очертаваше върху пердето. Затова пък някакво безцветно същество слезе по стълбите, прекоси крадешком двора и излезе на улицата. Мегре разпозна шапката и светлобежовото палто на господин Мартен.
Беше полунощ. Младите момичета с грамофона изгасиха лампата. Освен в канцелариите продължаваше да свети само в салона на семейство Сен Марк, на първия етаж, където бившият посланик и акушерката разговаряха полугласно сред блудкавата миризма на болница.
Въпреки късния час, когато господин Филип пристигна, беше облечен много изискано, гладко обръснат, със сиви ръкавици от шведска кожа. Беше около четирийсетте, същински еталон на сериозния и добре възпитан интелектуалец.
Разбира се, новината го изненада и дори го разстрои. Но в неговото вълнение имаше нещо недоизказано.
— При живота, който водеше… — въздъхна той.
— Какъв беше този живот?
— Никога не бих казал нещо лошо за господин Куше. Впрочем нищо лошо не би могло да се каже за него… Той имаше право да разполага както намери за добре с времето си.
— Един момент! Господин Куше сам ли управляваше фирмата си?
— Не, по никакъв начин. Той я лансира, но след като нещата потръгнаха, той остави на мен цялата отговорност. До такава степен, че понякога не го виждах по петнайсет дни. Ето днес например! Чаках го до пет часа. Беше навечерието на плащането на полиците. Господин Куше трябваше да ми донесе необходимите пари за плащанията, които трябваше да се направят на другия ден. Около триста хиляди франка. В пет часа бях принуден да си тръгна и му оставих един доклад върху бюрото.