Интересно, как успяваше да сдържа риданията си? Защото нервите му сигурно бяха на предела. А в погледа му от време на време се появяваше умолителен израз, с който той съвършено ясно казваше на Мегре: „Помогнете ми, де!… Нали виждате, че съм на края на силите си…“
Но комисарят не се и помръдваше. Беше също толкова невъзмутим, погледът му бе също толкова любопитен, но безстрастен, колкото ако стоеше пред клетката на някое екзотично животно в зоологическата градина.
— Куше ме изненада… И тогава…
Тогава Мегре въздъхна. Тази въздишка не означаваше нищо или по-скоро можеше да бъде изтълкувана по хиляди различни начина.
Сен Куентен! По коридора се чуха стъпки. Един дебел пътник се опита да отвори вратата на купето, но после разбра, че е заключена. Известно време се опитваше да погледне вътре, плътно долепил нос до стъклото. Най-сетне се примири с това, че трябва да си потърси друго място.
— След като си признавам всичко, нали?… Няма смисъл да отричам…
Все едно че говореше на някой глух или на някого, който не разбира нито дума на френски. Мегре тъпчеше лулата си със старателни движения на палеца.
— Имате ли кибрит?
— Не… Не пуша… Много добре знаете това… Заради жена ми, тя не понася миризмата на тютюн… Бих искал всичко това да свърши бързо, разбирате ли ме?… Ще кажа това и на адвоката, който ще трябва да си избера… Никакви усложнения!… Признавам си всичко… Прочетох във вестника, че са намерили една част от банкнотите… Не знам защо направих това… Като ги усещах в джоба си, ми се струваше, че всички хора по улицата ме гледат… Най-напред реших да ги скрия някъде… Но за какво да ги крия?… После тръгнах да се разхождам по кея… Но имаше много шлепове… Страхувах се да не ме види някой от моряците… Тогава минах по моста Мари и след като се озовах на остров Сен Луи, успях да се освободя от пакета с парите…
Купето се беше затоплило до крайна степен. Парата се стичаше по прозорците. Димът от лулата се разнасяше около лампата.
— Трябваше да ви призная всичко още първия път, когато ви видях… Обаче нямах смелост… Надявах се, че…
Мартен млъкна и погледна с любопитство спътника си, който седеше с полуотворена уста и затворени очи. Чуваше се равномерно дишане, подобно на мъркането на едър доволен котарак!
Мегре спеше!
Мартен хвърли поглед към вратата на купето. Беше достатъчно само да я отвори. И като че за да избяга от изкушението, той се сгуши в едно ъгълче, нащрек, сложил притеснено ръце върху слабите си колене.
Северната гара в сивата утрин. И недоспалата тълпа от покрайнините, която преминаваше също като стадо през вратите.
Влакът беше спрял много далече от зданието на гарата. Куфарите на Мартен бяха тежки, но той не искаше да спре, за да си почине. Беше останал без дъх и двете ръце го боляха.
Наложи се доста дълго да чакат такси.
— В затвора ли ме водите?
Бяха прекарали във влака пет часа заедно, но за това време Мегре беше произнесъл по-малко от десет изречения. И то какви изречения само! Нямаха нищо общо нито с престъплението, нито с онези триста хиляди франка? Той говореше или за лулата си, или за горещината, или за това, кога ще пристигне влакът.
— Площад „Де Вож“ №61 — каза на шофьора на таксито.
Мартен се обърна умолително към него:
— Мислите ли, че е необходимо да…
А после добави сякаш на себе си:
— Кой знае какво си мислят в канцеларията!… Нямах време дори да ги предупредя…
Портиерката сортираше пощата в своята стаичка. Една голяма купчина — за „Серумите на доктор Ривиер“ и една съвсем мъничка — за останалите наематели в сградата.
— Господин Мартен!… Господин Мартен!… Идваха от Регистрацията, за да питат дали не сте болен… Казаха, че у вас бил някакъв ключ от…
Обаче Мегре повлече спътника си по-нататък. Наложи му се да помъкне тежките си куфари по стълбището, където пред вратите бяха оставени бутилки с мляко и пресен хляб.
Вратата на старата Матилда се помръдна леко.
— Дайте ми ключа.
— Но…
— Тогава отключете сам.
Настъпи дълбока тишина. Чу се само щракането на ключалката. После пред очите им се появи подредената трапезария, където всяко нещо беше поставено на точното му място.
Мартен се поколеба, преди да произнесе на висок глас: