— Аз съм!… Заедно с комисаря…
Някой се помръдна в леглото в съседната стая. Мартен, който в този момент затваряше вратата, простена:
— Не трябваше… Тя няма нищо общо, нали?… И в това нейно състояние.
Не смееше да влезе в стаята. За да прикрие смущението си, той хвана куфарите си и ги сложи на два стола.
— Искате ли да направя кафе?
Мегре почука на вратата на спалнята.
— Може ли да вляза?
Никакъв отговор. Той бутна вратата и се озова право пред втренчения поглед на госпожа Мартен, която лежеше неподвижно. Косата й беше навита на фуркети.
— Извинете, че ви безпокоя… Върнах ви съпруга, който напразно се беше изплашил.
Мартен стоеше зад него. Усещаше, че той е там, но не можеше да го види.
На двора отекваха стъпки и гласове, преди всичко женски гласове: персоналът на канцелариите и лабораториите пристигаше на работа. Беше девет часът без една минута.
Чу се викът на лудата някъде до тях. На нощната масичка бяха сложени лекарства.
— По-зле ли се чувствате?
Много добре знаеше, че тя няма да отговори, че въпреки всичко ще продължи да проявява същата свирепа резервираност.
Като че я беше страх да каже дори една дума, една-единствена дума! Като че една нейна дума можеше да предизвика цял ред катастрофи!
Беше отслабнала, а лицето й беше още по-посърнало. Обаче очите й, тези странни сивкави зеници, като че продължаваха да живеят свой собствен живот, страстен и непокорен.
Мартен влезе с вяла походка. С цялото си поведение като че се извиняваше и искаше прошка.
Сивите очи се обърнаха бавно към него. Погледът й беше леденостуден, толкова суров, че той отвърна глава, като промърмори:
— Стана на гарата в Жьомон… Само още една минутка, и щях да бъда вече в Белгия…
Имаше нужда от много думи и фрази, от много шум, за да се запълни цялата тази празнота, която се усещаше около всяко от действащите лица. Дотолкова осезаема празнота, че дори гласовете им отекваха в нея като в тунел или в пещера.
Но никой не продумваше. Едва-едва произнасяха по няколко срички с тревожни погледи, а после тишината падаше отново с неумолимостта на мъгла.
И все пак ставаше нещо. Нещо бавно и потайно: една ръка се плъзгаше под завивките и се прокрадваше с едва доловимо движение по посока на възглавницата.
Това бе слабата и мека ръка на госпожа Мартен. Макар че гледаше другаде, Мегре наблюдаваше нейното движение и само изчакваше момента, в който тази ръка най-сетне щеше да достигне целта си.
— Докторът не трябва ли да идва тази сутрин?
— Не зная… Нима някой се грижи за мен? Оставили са ме тук да умра като някакво животно…
Обаче погледът й просветна, понеже ръката най-сетне беше докоснала така желания предмет.
Едва доловим звук от докосване до хартия.
Мегре направи крачка напред и хвана госпожа Мартен за китката. Ръката й като че беше съвсем безсилна, безжизнена. Но въпреки това в следващата секунда същата тази ръка прояви невероятна сила.
Тя не искаше да пусне онова, което държеше в ръката си. Седнала в леглото си, тя яростно се отбраняваше. После доближи ръката си до устата и заразкъсва със зъби белия лист хартия, който стискаше.
— Пуснете ме! Пуснете ме или ще викам! Ами ти! Защо не направиш нещо?
— Господин комисар… Много ви моля… — стенеше Мартен.
И напрягаше слух. Боеше се да не би да се появи някой от наемателите. Но не смееше да се намеси.
— Грубиян!… Мръсен грубиян!… Да удря жена!
Не! Мегре не я удряше, а само й държеше ръката, като може би стискаше прекалено силно китката, за да попречи на жената да унищожи листа.
— Как не ви е срам!… Да удряте жена пред прага на смъртта…
Тази жена се бореше с енергия, каквато Мегре рядко беше срещал в своята полицейска кариера! Меката му шапка падна върху леглото. Внезапно тя ухапа комисаря по китката.
Но тя не можеше да издържи дълго с толкова силно изопнати нерви. Така че Мегре успя най-сетне да разтвори пръстите на ръката й, при което тя изстена от болка.
И после избухна в плач! Тя плачеше без сълзи, от яд, от ярост, а може би просто за да излезе от неловкото положение?
— Ами ти! Остави го да прави каквото си иска…
Гърбът на Мегре бе прекалено широк за тясната стаичка. Като че изпълваше цялото пространство и закриваше цялата светлина.
Той се приближи до камината, разгърна листа с липсващи краища и прочете набързо написания на машина текст, отгоре на който беше напечатано следното: