— Момент!… Да, мисля, че светеше… Но светлината беше някак си по-слаба. Сигурно господин Куше беше запалил една-две лампи, за да отиде до умивалниците, които са в самото дъно на помещенията…
Мегре си направи труда да изгаси всичко, а портиерката продължаваше да стои на прага, макар че тялото вече го нямаше. В двора той отново се сблъска с Нина, която го чакаше. Дочу някъде над главата си шум от предмет, който се докосва до стъклото на прозорец. Обаче всички прозорци бяха затворени, всички лампи бяха угасени.
Някой беше помръднал, някой дебнеше в мрака на някоя от стаите.
— До утре, госпожо Бурсие… Ще бъда тук, преди да отворят канцелариите.
— Ще ви изпратя! Трябва да заключа пътната врата…
Като излязоха на улицата, Нина отбеляза:
— Мислех, че имате кола.
Не се решаваше да се раздели с него. Забила поглед в земята, тя добави:
— Къде живеете?
— На две крачки оттук, булевард „Ришар Льоноар“.
— Метрото вече не върви, нали?
— Не, мисля, че не.
— Трябва да ви призная нещо…
— Слушам ви.
Тя все така не смееше да го погледне. Чуха зад гърба си портиерката да дърпа резетата на вратата, после стъпките й се отдалечиха по посока на жилището й. На площада нямаше жива душа. Фонтаните напевно ромоляха. Часовникът на кметството би един часа.
— Сигурно ще си помислите, че злоупотребявам с вас… Всъщност не знам какво ще си помислите… Казах ви, че Реймон беше много щедър човек… Не знаеше цената на парите… Даваше ми всичко, което поискам… Разбирате ли ме?…
— Е, и?…
— Сигурно ще ви се стори смешно… Исках колкото се може по-малко… Винаги чаках той да се сети… Впрочем, след като почти винаги бяхме заедно, нямах нужда от нищо. Днес трябваше да вечерям с него… Това е…
— Останали сте без пукната пара, така ли?
— Не, дори не е това! — запротестира тя. — Още по-глупаво е! Смятах да му поискам пари тази вечер. На обяд платих една сметка.
Измъчваше се. Дебнеше реакцията на Мегре, готова да спре при първата усмивка.
— Не съм си и помисляла, че може да не дойде. Имах още малко пари в чантичката… Докато го чаках в „Селект“, ядох стриди, а после лангуста… После се обадих по телефона. Чак като стигнах тук, забелязах, че ми остават точно толкова пари, колкото да си платя таксито.
— А у вас?
— Живея на хотел…
— Питам ви дали нямате поне малко заделени пари…
— Аз ли?
Тя се изсмя нервно.
— За какво?… Нима можех да предвидя това?… Но дори и да знаех, нямаше да искам…
Мегре въздъхна.
— Елате с мен до булевард „Бомарше“. Само там можете да намерите такси по това време. Какво решавате?
— Не знам… аз…
Тя потръпна. Вярно, че беше само по копринена рокля.
— Не е ли направил завещание?
— Откъде мога да знам?… Да не мислите, че хората се занимават с тези неща, когато всичко им е наред?… Реймон беше готин тип… Аз…
Тя плачеше беззвучно, както си вървеше. Комисарят сложи банкнота от сто франка в ръката й и направи знак на едно минаващо такси да спре. После промърмори, като пъхна още по-дълбоко свитите в юмрук ръце в джобовете:
— До утре… Нали ми казахте хотел „Питал“?…
Когато вече си лягаше, госпожа Мегре се събуди само за да промърмори в полусън:
— Вечерял ли си поне?
Глава трета
Двойката от хотел „Пигал“
Когато излизаше от къщи към осем часа сутринта, Мегре имаше избор между три неща, които трябваше да направи през този ден: да отиде отново в помещенията на площад „Де Вож“ и да разпита персонала; да посети госпожа Куше, която вероятно вече е била въведена в течение на събитията от кварталната полиция; и най-сетне отново да разпита Нина.
Още със събуждането си беше съобщил по телефона на Съдебната полиция списъка на наемателите на въпросната сграда, както и имената на всички лица, замесени отблизо или отдалеч в разигралата се драма, така че, когато минеше през канцеларията си, там щяха да го очакват подробни сведения.
Пазарът на булевард „Ришар Льоноар“ беше в своя разгар. Беше толкова студено, че комисарят вдигна кадифената яка на палтото си. Площад „Де Вож“ беше близо, но трябваше да отиде пеш дотам.
Мина един трамвай по посока на площад „Питал“ и Мегре най-накрая взе решение. Първо щеше да посети Нина.