Нина и комисарят се спогледаха.
— Защо ме питате?
— Ами не знам… Всичко е някак объркано… Внезапно си спомних, че един ден Роже ми каза, че като че ли баща му идва тук при някого. Това му се виждаше забавно. Обаче предпочиташе да не го среща. Веднъж, като чу, че някой се качва по стълбите, бързо се прибра в стаята. На мен ми се струва обаче, че въпросният човек влезе точно в тази стая.
Нина беше престанала да се храни. Подносът върху коленете й пречеше да стане, а лицето изразяваше безпокойство.
— Неговият син?… — произнесе тя бавно, втренчила поглед в синеещия се правоъгълник на прозореца.
— Ами тогава!… — извика другата жена. — Значи е починал вашият приятел!… Изглежда, става дума за някакво престъпление…
— Как се казва Роже по фамилия? Куше ли? — попита Мегре.
— Да, Роже Куше!
И тримата замълчаха разтревожено.
— Той какво работи? — продължи комисарят след дългата минута, през която се чуваха тихите гласове от съседната стая.
— Моля?
— Каква е неговата професия?
Младата жена попита внезапно:
— Вие сте от полицията, нали?
Беше притеснена. Може би се канеше да обвини Нина заради това, че я беше вкарала в тази клопка.
— Комисарят е много мил човек! — каза Нина, като подаде единия си крак от леглото и се наведе, за да вземе чорапите си от пода.
— Трябваше да се досетя! Значи вие вече сте знаели преди… преди аз да дойда тук…
— Никога не бях чувал за Роже! — каза Мегре. — Сега ще трябва да ми кажете какво знаете за него.
— Ами аз нищо не знам… Ние с него сме заедно само от три седмици…
— А преди това?
— Преди това ходел с някакво високо червенокосо момиче, което се представя като маникюристка.
— Той работи ли?
Този въпрос беше достатъчен, за да засили още повече притеснението й.
— Ами не знам…
— С една дума, той не работи. А има ли пари? Харчи ли много?
— Не! Ние се храним почти винаги в ресторант на самообслужване.
— А често ли говори за баща си?
— Нали вече ви казах, че само веднъж го бе споменал.
— Можете ли да ми опишете неговия посетител? Срещали ли сте го по-рано?
— Не, не съм! Някакъв мъж, който… как да кажа? Стори ми се, че е съдия-изпълнител. Когато дойдох тук, си мислех, че е точно така и сигурно Роже има дългове…
— Добре ли е облечен?
— Чакайте малко… Беше с мека шапка, бежово палто, ръкавици…
Между двете стаи имаше врата, закрита с перде. Вероятно беше зазидана. Мегре би могъл просто да долепи ухото си до нея и да чуе всичко, но му беше неприятно да направи това пред двете жени.
Нина се обличаше. Вместо да се изкъпе, тя се задоволи просто да изтрие с влажна кърпа лицето си. Очевидно беше нервна. Всички нейни движения бяха резки. Личеше, че събитията се развиват прекалено бързо за нея, че сега тя очаква да й се случат всички нещастия на света и че вече няма сила нито да реагира, нито дори да се помъчи да разбере какво става.
Другата жена бе по-спокойна, може би защото беше все още под въздействието на етера, а може би просто защото имаше повече опит с този род неща.
— Как се казвате?
— Селина.
— Работите ли нещо?
— Да, фризьорка съм, на надомна работа.
— Записана ли сте в регистъра на Нравствената полиция?
Тя поклати глава в знак на отрицание, без дори да се възмути. От съседната стая продължаваха да долитат тихи гласове.
Нина беше облякла рокля. Огледа стаята край себе си и внезапно избухна в плач, като смотолеви:
— О, Господи, о, Господи!
— Тази история е много странна! — произнесе бавно Селина. — Ако наистина става дума за престъпление, всички ние ще си имаме доста големи неприятности.
— А вие къде бяхте вчера към осем часа вечерта?
Тя се замисли.
— Чакайте малко… Към осем часа… А, да! Бях в „Сирано“…
— Роже с вас ли беше?
— Не… Все пак не можем непрекъснато да сме заедно… Срещнахме се в полунощ, в будката за цигари на улица „Фонтен“…
— Той каза ли ви къде е бил?
— Изобщо не съм го питала…
Мегре виждаше от прозореца площад „Пигал“, мъничката му градинка и светещите надписи на нощните барове. Внезапно стана и тръгна към вратата.