— Защо да не удовлетворим желанието на господата? Те сами ще се уверят, че не е имало кражба.
Мъжът повдигна рамене със същия упорит и начумерен израз на лицето и не ги придружи до съседните помещения.
Госпожа Сер ги въведе най-напред в канцелария, също толкова старичка и тиха като салона. Зад стол, облицован в черна кожа, имаше голяма огнеупорна каса, боядисана в тъмнозелено. Беше доста стар модел. Боасие се приближи и прокара с професионален жест длан по металната й повърхност.
— Виждате, че всичко е наред — каза старата жена. — Не се сърдете на сина ми заради лошото му настроение, обаче…
Тя замълча, когато той застана на рамката на вратата и ги погледна все със същия си свиреп поглед. После, като показа подвързаните книги, които покриваха рафтовете, тя продължи отново в стремежа си да бъде любезна:
— Не се учудвайте, че виждате най-вече книги по право. Всички те са от библиотеката на моя съпруг. Беше адвокат.
Тя отвори последната врата. Тук обстановката беше по-обикновена: това беше работният кабинет, като на всеки зъболекар, със специалния зъболекарски стол и обичайните инструменти. Стъклата на прозорците бяха матови до средата.
След като премина отново през канцеларията, Боасие се насочи към един от прозорците. Прокара отново пръсти по него, а после кимна многозначително на Мегре.
— Кога е сменяно това стъкло? — попита тогава комисарят.
Старицата отговори без колебание:
— Преди четири дни. Прозорецът беше отворен по време на онази страхотна буря, за която сигурно си спомняте.
— Повикахте ли стъклар да го поправи?
— Не, не сме.
— Тогава кой е сменил стъклото?
— Синът ми. Той обича да поправя разни неща. Винаги се занимава с дребните ремонти по къщата.
Тогава Гийом Сер каза с известно нетърпение:
— Мамо, тези господа нямат никакво право да ни безпокоят. Не им отговаряйте.
Тя застана с гръб към него, за да отправи към Мегре усмивката си, която би трябвало да означава: „Не му обръщайте внимание, нали ви предупредих.“
Старата дама ги изпрати до вратата, но синът й продължаваше да стои по средата на салона. Тогава тя им прошепна, като се наведе леко към тях:
— Ако е необходимо да говорите с мен, елате да си поприказваме, когато него го няма.
Те се озоваха отново под слънцето, което вече прежуряше. След като минаха през желязната порта — лекото й скърцане напомняше на портата на манастир, — забелязаха на отсрещния тротоар зелената шапка на Ернестина. Седеше на терасата на ресторантчето.
Мегре се поколеба за миг. Можеха да завият наляво и да избегнат срещата. Ако отидеха при нея, все едно трябваше да й дадат отчет за свършената работа. Комисарят промърмори под носа си, леко притеснен:
— Да отидем за по една бира, а?
Тя гледаше въпросително към тях, докато се приближаваха.
Глава трета
— Какво прави днес — попита госпожа Мегре, докато сядаха на масата пред отворения прозорец.
В отсрещните къщи хората също вечеряха и навсякъде се виждаха същите светли петна от ризите на мъжете, свалили саката си. Някои, вече привършили с вечерята, стояха облакътени по первазите на прозорците. Дочуваха се музика от радио, бебешки плач и човешки говор. Някои портиерки бяха изнесли вече столовете си по входовете.
— Нищо особено — отвърна Мегре. — Някаква история с една холандка, която може би е била убита, но може и да не е и да продължава спокойно да си живее някъде.
Беше още рано да споменава за подробности. През този ден се беше държал, общо взето, като истински лентяй. Тримата с Боасие и Ернестина още дълго седяха на малката тераса на улица „Дьо ла Фарм“, но най-възбудена от тримата беше тя.
В един момент се беше възмутила:
— Значи той казва, че всичко това не е вярно, така ли?
Собственикът им беше поднесъл по една половинлитрова халба наливна бира.
— Всъщност той нищо не каза. Само майка му говореше. Може да се каже, че той направо ни изхвърли от дома си.
— Значи той твърди, че не е имало труп в кабинета му, така ли?
Разбира се, вече беше успяла да се осведоми от собственика на заведението за жителите на къщата с желязната порта.