— А пък аз получих една картичка тази сутрин. Донесох я да ви я покажа.
И тя му подаде една цветна пощенска картичка, на която беше изобразена сградата на кметството в Хавър. Върху нея нямаше никакъв текст, никакъв подпис, само адресът на Дангаланата — „до поискване“.
— От Алфред ли е?
— Да, с неговия почерк е написано.
— Значи не е заминал за Белгия?
— Така изглежда. Сигурно го е било страх да мине през границата.
— Мислите ли, че ще се опита да се качи на някой кораб?
— Не, не мисля. Той никога не е стъпвал на кораб. Ще ви попитам нещо, господин Мегре, обаче ще трябва да ми отговорите честно. Да предположим, че той се върне в Париж, какво ще стане след това с него?
— Искате да знаете дали ще го арестуват ли?
— Да.
— Не могат да го арестуват, след като не е бил заловен на местопрестъплението и след като, от друга страна, Гийом Сер не е подал оплакване и дори отрича някой да е влизал с взлом в дома му.
— Значи никой няма да го закача?
— Не, освен ако не е излъгал и не се е случило нещо друго.
— Мога ли да му обещая това?
— Да.
— В такъв случай ще пусна съобщение във вестника. Той винаги чете един и същи вестник заради кръстословиците в него.
Тя се взря за миг в лицето му.
— Като че нямате доверие.
— За кое?
— В следствието. В себе си. Знам ли… Виждали ли сте отново зъболекаря?
— Да, преди около половин час.
— И какво каза той?
— Нищо.
Тя не настоя повече и използва звъна на телефона, за да си тръгне.
— Какво има? — промърмори Мегре в телефонната слушалка.
— Аз съм, шефе. Може ли да дойда?
Само миг по-късно Жанвие влезе в кабинета, потръпващ от радост и очевидно доволен от себе си.
— Имам страшно много неща да ви казвам. Да започвам ли веднага? Имате ли една секунда?
Оживлението му спадна донякъде, като видя как се държи Мегре. Най-напред свали сакото си, а после взе да дърпа вратовръзката, за да освободи дебелия си врат от нея.
— Най-напред отидох в оня семеен пансион, за който вече ви споменах. Прилича на някои от хотелите по левия бряг, с палмови дървета в хола и стари дами, които седят във фотьойли. Изобщо нямаше нито един посетител под петдесет години. Бяха главно чужденки — англичанки, швейцарки и американки, от онези, които ходят по музеите и по цял ден пишат безкрайни писма.
— После?
Мегре познаваше обстановката, но нямаше нужда да му го казва.
— Мария ван Аерт е живяла там една година. Хората още си я спомнят, понеже била доста известна там. Изглежда, била доста весела и все се смеела, като при това целият й огромен бюст се тресял. По цял ден се тъпчела със сладкиши. Освен това присъствала на всички лекции, изнасяни от преподаватели в Сорбоната.
— Това ли е всичко? — рече Мегре с такъв вид, все едно не разбираше защо Жанвие проявява толкова силно въодушевление.
— Всеки ден пишела писма от по осем-десет страници.
Комисарят вдигна рамене, а после погледна към инспектора, малко по-заинтригуван. Започваше да разбира.
— Все на един и същи човек — нейна приятелка от пансиона, която живее в Амстердам. Имам името й. Веднъж тази приятелка й дошла тук на гости. Двете живели заедно в една стая в продължение на три седмици. Предполагам, че след като Мария се е омъжила, е продължавала да й пише. Приятелката й се казва Гертруда Оостинг, омъжена е за собственик на бирария. Сигурно няма да е трудно да намерим адреса й.
— Обади се в Амстердам.
— Искате ли да ви дам писмата й?
— Последните, ако е възможно.
— Точно така си помислих и аз. В Брюксел все още нямат никакви новини за Тъжния Алфред.
— Той е в Хавър.
— Да се обадя ли в Хавър?
— Аз ще се обадя. Кой е свободен там, в съседната стая?
— Торанс се върна тази сутрин на работа.
— Изпрати ми го.
Той също беше от тежката категория. Когато вървеше по тротоара на някоя улица, никога не можеше да остане незабелязан.
— Ще застанеш на пост на улица „Дьо ла Ферм“, в Ньой, точно срещу номер 43А. Това е къща с градинка и желязна порта. Няма нужда да се криеш, дори напротив. Ако видиш оттам да излиза един тип, по-висок и по-едър от теб, тръгваш упорито след него.