— И това ли е всичко?
— Трябва да направиш така, че да има кой да те замести през нощта. Има един човек от полицията в Ньой, който стои на пост малко по-нататък, пред гаражите.
— Ами ако онзи тип тръгне с кола?
— Вземи някоя от колите тук и я паркирай до тротоара.
Нямаше сили да се прибере за обяд вкъщи. Беше още по-горещо от предния ден. Над града надвиснаха буреносни облаци. Повечето мъже се разхождаха по улиците със сако под мишница, а хлапетата се плискаха в Сена. Отиде да хапне набързо в „Брасри Дофин“, след като вече беше изпил две чаши перно. Беше един вид предизвикателство. После отиде да види Моерс, под нагорещения покрив на Двореца на правосъдието, в отдел „Съдебна самоличност“.
— Да речем, към единайсет часа вечерта. Донеси необходимите материали. И вземи някого със себе си.
— Добре, шефе.
Беше вдигнал по тревога полицията на Хавър. Дали Тъжния Алфред все пак беше взел влака на Северната гара по посока на Лил например, или пък веднага след разговора си с Ернестина беше хукнал към гарата Сен Лазар?
Сигурно се беше „окопал“ в някоя бедна мебелирана стая или бродеше от кръчма в кръчма и пиеше газирана вода „Виши“ в малки шишенца. Освен ако не се опитва да се промъкне на борда на някой от корабите. Дали и в Хавър беше толкова топло, колкото в Париж? Все още не бяха открили таксито, което вероятно бе откарало Мария Сер заедно с багажа й. Служителите на Северната гара не си спомняха за нея.
Когато към три часа отвори вестника, Мегре прочете следната обява на Ернестина:
За Алфред. Върни се в Париж. Няма опасност. Всичко е наред. Ернестина
Беше четири и половина, когато се събуди във фотьойла си, с вестник на коленете. Дори не беше обърнал страницата. Беше заспал. А сега имаше неприятен вкус в устата и гърбът му се беше схванал.
Нито една от колите на Съдебната полиция не беше в двора, така че трябваше да вземе такси чак в края на кея.
— Улица „Дьо ла Ферм“, в Ньой. Ще ви кажа къде да спрете.
Замалко да задреме отново. Беше пет без пет, когато каза на шофьора да спре пред вече познатото бистро. На терасата нямаше никого. Малко по-надалече забеляза силуета на дебелия Торанс, който крачеше напред-назад в сянката. Плати на шофьора и седна на терасата с въздишка на задоволство.
— Какво да ви донеса, господин Мегре?
Бира, разбира се! Беше толкова жаден, че можеше да изпие на един дъх пет или шест половинки.
— Не се ли е появявал?
— Кой, зъболекарят ли? Не. Видях майка му тази сутрин, беше се запътила към булевард „Ришар Валас“.
Желязната порта изскърца. Дребна и нервна на пръв поглед жена пое по отсрещния тротоар. Мегре плати поръчката си и я настигна точно когато вече почти беше стигнала до Булонския лес.
— Госпожа Йожени?
— Какво искате?
Очевидно любезността не беше най-силната страна на хората от този дом.
— Искам да си поприказвам малко с вас.
— Нямам време за приказки. Трябва да си оправям къщата, като се върна.
— Аз съм от полицията.
— Това не променя нещата.
— Трябва да ви задам няколко въпроса.
— Длъжна ли съм да ви отговарям?
— Със сигурност би било добре.
— Не обичам полицията.
— Това си е ваше право. Харесвате ли своите работодатели?
— Дребнави хора.
— И старата госпожа Сер също ли?
— Стара злобарка.
Бяха стигнали до автобусната спирка. Мегре вдигна ръка да спре преминаващо празно такси.
— Ще ви закарам до дома ви.
— Не ми харесва много да ме виждат с ченге, но все пак това си е кяр.
Тя се качи с достойнство в колата.
— Какво не им харесвате на тези хора?
— Ами вие? Защо си завирате носа в техните работи?
— Младата госпожа Сер замина ли си?
— Младата! — рече тя с ирония.
— Добре де, да речем, снахата?
— Тя си замина, да. Добър й път!
— И тя ли беше злобарка?
— Не.
— Не я ли харесвахте?
— Винаги ровеше из бюфета, а после, когато станеше време за хранене, намирах само половината от храната, която току-що бяхме приготвили.
— Кога замина тя?
— Във вторник.
Тъкмо прекосяваха моста на Пюто. Йожени потропа на стъклото на шофьора.
— Тук живея — каза тя. — Имате ли още нужда от мен?
— Може ли да се кача за момент у вас?