Намираха се на многолюден площад. Прислужницата тръгна към тясна уличка вдясно от малко магазинче, а после пое по стълбище, където миришеше на мръсна сапунена вода.
— Само ако можехте да им кажете да оставят сина ми на мира.
— На кого?
— На другите ченгета, на тези тук. Никога няма да престанат да му създават неприятности.
— Той какво прави?
— Разни работи.
— А какво точно работи?
— Да не би да знам? Толкова по-зле за вас, ако вкъщи не е подредено. Не мога да чистя по цял ден у другите и да държа чисто и у дома си.
Тя отиде да отвори прозореца, понеже в къщата въздухът бе застоял. Но нямаше безредие, като се изключи леглото в единия ъгъл. Помещението, подобно на трапезария, дори беше почти кокетно.
— Какво става всъщност? — попита тя, докато сваляше шапката си.
— Не можем да открием Мария Сер.
— Е, разбира се, нали е в Холандия.
— И в Холандия не можем да я намерим.
— Ами че защо я търсите?
— Защото имаме основания да смятаме, че е била убита.
Малко пламъче се беше мярнало в кафявите очи на Йожени.
— Ами че защо тогава не ги арестувате?
— Още нямаме доказателства.
— Да не би да разчитате аз да ви ги намеря?
Отиде до газовата печка и сложи да се топли вода, после се върна при Мегре.
— Какво се случи във вторник?
— Тя цял ден си приготвяше багажа.
— Един момент. Била е омъжена от две години и половина, нали така? Предполагам, че е имала доста лични вещи.
— Имаше най-малко трийсет рокли и още толкова чифта обувки.
— Беше ли кокетна?
— Не хвърляше нищо. Някои рокли бяха отпреди десет години. Не ги носеше вече, но не би ги подарила за нищо на света.
— Значи беше стисната?
— А нима всички богати не са!?
— Казаха ми, че носела само един сандък и два куфара.
— Точно така. Останалото беше заминало предната седмица.
— Искате да кажете, че е изпратила и други сандъци?
— Сандъци, куфари, кутии. Един камион от агенция за превоз дойде да вземе всичко това в четвъртък или в петък миналата седмица.
— Погледнахте ли надписа на тях?
— Не си спомням точния адрес, но бяха адресирани до Амстердам.
— А господин Сер знаеше ли за това?
— Разбира се.
— Значи е било решено отдавна, че ще заминава?
— Да, след последната й криза. След всяка криза тя почваше да говори за това връщане в родината си.
— Какви са били тези кризи?
— Тя казваше, че били сърдечни.
— Била е болна от сърце, така ли?
— Така изглежда.
— Идвал ли е лекар да я преглежда?
— Да, доктор Дюбюк.
— А вземаше ли някакви лекарства?
— Да, при всяко хранене. Всички те вземаха лекарства. Останалите двама също — всеки си има по едно шишенце с хапчета и едно с капки пред чинията си.
— Гийом Сер болен ли е?
— Не знам.
— А майка му?
— Всички богати са болни.
— Те добре ли се разбираха помежду си?
— Понякога по цели седмици не си говореха изобщо.
— Мария Сер пишела ли е писма?
— Може да се каже — от сутрин до вечер.
— А случвало ли ви се е да носите писмата й до пощата?
— Да, често. Бяха адресирани винаги до едно и също лице, някаква жена със странно име, която живее в Амстердам.
— Семейство Сер богати ли са?
— Предполагам.
— А Мария?
— Тя със сигурност. Иначе той нямаше да се ожени за нея.
— Вие работехте ли при тях, когато те са се оженили?
— Не.
— Знаете ли кой им е прислужвал по онова време?
— Те постоянно си сменят прислужниците. На мен ми е последна седмица. Всеки се маха, след като опознае реда в къщата.
— И защо така?
— Да не мислите, че е много приятно да гледаш как ти броят бучките захар в захарницата и как ти избират наполовина изгнила ябълка за десерт?
— Това старата госпожа Сер ли го прави?
— Да. Под предлог, че на нейната възраст тя работела по цял ден, което си е нейна работа, тя изниква пред теб веднага щом като имаш нещастието да поседнеш дори за една минутка.
— И сигурно ви се кара?
— Не, никога не ми се е скарала. Много ми се ще да видя как ще стане това! Тя прави нещо много по-лошо. Прекалено възпитана е и затова гледа с един такъв скръбен поглед, все едно че тъкмо ти си причината за нейното отчаяние.