— Нищо ли не ви направи впечатление, когато отидохте на работа в сряда сутринта?
— Не.
— Не забелязахте ли, че едно от стъклата на прозорците е било счупено предната нощ или че маджунът на един от прозорците е съвсем отскоро?
Тя поклати глава.
— Вие бъркате деня.
— Кой ден беше тогава?
— Два-три дни по-рано. В деня, когато имаше много силна буря.
— Сигурна ли сте?
— Абсолютно. Трябваше дори да лъскам пода в кабинета, понеже беше наваляло от прозореца.
— А кой сложи новото стъкло?
— Господин Гийом.
— Той сам ли отиде да го купи?
— Да. Беше купил и нов маджун. Беше около десет часа сутринта. Сигурно е ходил до железарията на улица „Лоншан“. В никакъв случай няма да викнат някого да оправи нещо в къщата, ако могат да минат без това. Затуй господин Гийом винаги сам отпушва тоалетните.
— Сигурна ли сте за датата?
— Абсолютно.
— Благодаря ви.
Мегре нямаше повече никаква работа тук. Всъщност нямаше повече какво да прави и на улица „Дьо ла Ферм“. Или пък трябваше да предположи, че Йожени просто повтаря предварително заучени думи. В такъв случай тя лъжеше дори повече от другите.
— Нали не мислите, че те са я убили?
Той не отвърна и тръгна към вратата.
— Заради стъклото на прозореца ли?
В гласа й се долавяше някакво колебание.
— Непременно ли трябва стъклото да е било счупено точно в онзи ден, в който вие казвате?
— Защо? Иска ви се да ги видите в затвора ли?
— Разбира се, това би ми доставило удоволствие. Обаче преди малко ви казах самата истина…
Тя съжаляваше за това. Малко й оставаше да промени показанията си.
— Можете все пак да отидете до железарията и да попитате дали е купил оттам стъклото и маджуна.
— Благодаря ви за съвета.
Той спря за момент пред един магазин, който беше точно железария. Обаче не беше онзи, който търсеше. Изчака малко и спря едно такси.
— Улица „Дьо ла Ферм“.
Нямаше смисъл да оставя Торанс и инспектора от Ньой да се мотаят още по тротоарите. Изведнъж в съзнанието му се появи споменът за Ернестина и онази комедия, която му беше изиграла на улица „Лунна“. Сега това не му се видя никак странно и се замисли за нея. Понеже именно тя го бе накарала да тръгне по тази следа. А той беше хукнал глупаво право напред. Бяха го направили за смях дори тази сутрин, в кабинета на полицейския комисар.
Вкусът на лулата не му харесваше. Кръстоса и прекръстоса крака. Стъклената преграда между него и шофьора не беше затворена.
— Минете по улица „Лоншан“. Ако железарският магазин е още отворен, спрете за малко там.
Все едно хвърляше ези-тура. Това беше последната му стъпка. Ако железарията е затворена, той няма да си прави труда да се върне пак там, независимо от Ернестина и Тъжния Алфред. А и какво доказваше, че Алфред наистина е влизал в дома на улица „Дьо ла Ферм“?
Да, той беше тръгнал с велосипеда си от кея Жемап, а после, рано сутринта, се беше обадил по телефона на жена си. Обаче никой не знаеше какво наистина си бяха говорили.
— Отворено е!
Беше железарски магазин, където имаше и отделение за кинкалерия. Високо момче в сива престилка тръгна срещу Мегре сред кофи и метли с най-различна големина.
— Продавате ли стъкла за прозорци?
— Да, господине.
— Ами маджун?
— Да, разбира се. Носите ли размерите на прозореца?
— Не, не е за мен. Познавате ли господин Сер?
— Зъболекаря ли? Да, господине.
— От вашите постоянни клиенти ли е?
— Да, има сметка в нашия магазин.
— Виждали ли сте го тези дни?
— Лично аз не съм, понеже онзи ден се върнах от отпуска. Може би е идвал в мое отсъствие. Лесно можем да разберем това, като погледнем в книгата.
Продавачът не задаваше никакви въпроси. Потъна в полумрака на магазинчето, после отвори някаква ведомост, сложена върху нещо като висок пулт.
— Купил е стъкло за прозорци миналата седмица.
— Можете ли да ми кажете в кой ден е станало това?
— В петък.
Бурята бе в четвъртък вечерта. Значи Йожени беше права, както и старата госпожа Сер!