Тя добави след малко, с леко потръпване:
— Това трябва да е ужасно.
— Сигурно на горката жена също не й е било много весело.
— Знам, обаче сигурно е станало по-бързо. Не е ли така?
— Може би.
Издиктуваха му по телефона телеграмата на холандската полиция и му съобщиха, че ще му изпратят копие от нея на другия ден сутринта.
— Готово! Сега вече можем да си вървим у дома.
— Струва ми се, че чакаше някакви фотографии.
Той отново се усмихна. Всъщност тя искаше да разбере какво става. Вече нямаше желание да си ходи у дома да спи.
— Няма да науча нищо ново от тях.
— Така ли мислиш?
— Сигурен съм. Както и от анализите на Моерс.
— Защо? Защото убиецът е взел всички предпазни мерки, така ли?
Той не отговори, загаси лампата и поведе жена си по коридора, където екипът по чистота вече започваше работата си.
— Вие ли сте, господин Мегре?
Той погледна будилника, който показваше осем и половина. Жена му го беше оставила да се наспи. Беше разпознал гласа на Ернестина.
— Нали не ви събуждам?
Той предпочете да й отговори отрицателно.
— Обаждам се от пощата. Пристигнала е още една картичка за мен.
— От Хавър ли е?
— Не, от Руан. Нищо не пише, още не е отговорил на моето съобщение. Само моя адрес — „до поискване“, както вчера.
Настъпи мълчание. После тя попита:
— Има ли нещо ново при вас?
— Да.
— Какво е то?
— Една история със стъкла за прозорци.
— Това хубаво ли е?
— Зависи за кого.
— За нас например?
— Да, мисля, че е хубаво за вас и за Алфред.
— Нали вече не мислите, че съм ви излъгала?
— Засега не.
Като отиде на работа, Мегре си избра Жанвие да го придружава този ден, така че той седна зад кормилото на малката черна кола на Съдебната полиция.
— Улица „Дьо ла Ферм“.
Беше сложил телеграмата в джоба си. После нареди на Жанвие да спре колата пред желязната порта, през която и двамата преминаха с възможно най-професионален вид. Едно перде на първия етаж, където още не бяха затворили капаците на прозорците, леко помръдна. Отвори им по пантофи Йожени, като продължаваше да бърше мокрите си ръце в престилката.
— Добър ден, Йожени. Господин Сер си е вкъщи, така че бих искал да поговоря с него.
Някой се надвеси над перилата на стълбището и се чу глас на стара жена да казва:
— Йожени, поканете господата в салона.
Жанвие влизаше за първи път в къщата и беше впечатлен. Чуваше се как някой ходи напред-назад над главите им. После, без никакъв преход, вратата се отвори и огромният силует на Гийом Сер запълни почти цялата й рамка.
Беше също толкова спокоен, колкото и предната вечер. Гледаше ги със същото спокойно безочие.
— Имате ли заповед? — попита той с леко потрепващи устни.
Мегре нарочно се бавеше, докато изваждаше портфейла от джоба си, докато го отваряше и търсеше в него документа. Най-сетне му го подаде учтиво.
— Заповядайте, господин Сер.
Онзи не очакваше това. Прочете бланката и отиде до прозореца, за да разчете подписа. Мегре му каза:
— Както сам виждате, това е заповед за обиск. Започнало е разследване във връзка с изчезването на госпожа Мария Сер, по баща Ван Аерт, след подадено оплакване от страна на госпожа Гертруда Оостинг, в Амстердам.
При тези думи старата дама влезе в стаята.
— Какво има, Гийом?
— Нищо, мамо — отвърна й той със странно кротък глас. — Струва ми се, че тези господа тук искат да разгледат нашата къща. Качете се в стаята си.
Тя се поколеба и погледна Мегре, като че за да поиска съвет от него.
— Нали ще се държите спокойно, Гийом?
— Разбира се, мамо. Оставете ни сами, моля ви.
Нещата не протичаха точно както Мегре ги беше предвидил. Комисарят смръщи вежди.
— Предполагам — каза той, докато старата дама се отдалечаваше със съжаление, — че желаете да получите помощта на адвокат? След малко ще трябва да ви задам някои въпроси.
— Нямам нужда от адвокат. След като имате заповед за обиск, не мога да се противопоставя на вашето присъствие тук. Това е всичко.
Капаците на прозорците на партера бяха спуснати. До този момент те бяха стояли в полумрак. Сер тръгна към първия прозорец.