Най-напред се появи госпожа Сер. Тя хвърли един поглед отдалече, от вратата, а после се отдалечи, съкрушена. След това се появи Йожени и веднага взе да мърмори:
— После ще върнете всичко на място, надявам се?
Взе още повече да мърмори, когато стигнаха до нейната кухня и дори до шкафовете, в които подреждаше метлите си.
— Само да можехте да ми кажете точно какво търсите.
Но те не търсеха нищо определено. А може би Мегре всъщност не търсеше нищо. Просто наблюдаваше мъжа, който вървеше по петите им и който дори за миг не загуби спокойствието си.
Защо Мария беше писала на своята приятелка, че всъщност Сер е едно голямо дете? Докато хората на Мегре продължаваха своята работа, той хвана телефонната слушалка и се свърза с доктор Дюбюк.
— Ще си бъдете ли вкъщи още известно време? Мога ли да дойда да си поприказваме? Не, няма да отнеме много време. Да, ще кажа това на прислужницата, благодаря.
В чакалнята на Дюбюк имаше петима пациенти, но той беше обещал на комисаря, че ще го пуснат да влезе през задната врата. Живееше на две крачки, край кея. Мегре стигна пеш дотам и мина покрай железарията. Същият млад продавач от предния ден го поздрави отдалече.
— Няма ли да изпратите някой да фотографира ведомостта?
— По-късно.
Дюбюк беше на около петдесет, с червеникава брадичка. Носеше пенсне.
— Докторе, вие сте лекували госпожа Сер, нали така?
— Младата госпожа Сер. Е, да речем, по-младата от тях.
— Никога ли не сте лекували някого другиго в къщата?
— Един момент! Да, лекувах една прислужница, която си беше порязала ръката преди две-три години.
— Госпожа Сер наистина ли беше болна?
— Да, имаше нужда от истинско лечение.
— Сърцето ли?
— Хипертрофия на сърцето. Освен това ядеше прекалено много и се оплакваше от газове.
— Често ли ви викаше да я прегледате вкъщи?
— Горе-долу един път в месеца. Но понякога идваше и в кабинета ми.
— Бяхте ли й предписали някакви лекарства?
— Само успокоително, под формата на хапчета. Нищо токсично.
— Смятахте ли, че сърцето може някой ден да й изиграе някоя лоша шега?
— Не, със сигурност. След десет-петнайсет години, може би…
— Тя не правеше ли нещо, за да отслабне?
— На всеки четири-пет месеца решаваше да започне диета. Но всеки път издържаше не повече от няколко дни.
— Виждали ли сте съпруга й?
— Да, случвало ми се е понякога да го видя.
— Какво мислите за него?
— В какъв смисъл? Една от моите пациентки ходеше при него да си лекува зъбите. Тя ми сподели, че бил много добър специалист и бил много внимателен.
— А като човек?
— Стори ми се доста затворен по характер. Какво се е случило?
— Жена му е изчезнала.
— О!
Всъщност Дюбюк изобщо не го беше грижа. Той направи само някакъв неопределен жест.
— Случват се такива работи, нали? Не трябва да я търси с помощта на полицията, защото тя никога няма да му прости това.
Мегре предпочете да прекрати този разговор. На връщане заобиколи, за да мине покрай гаража, където никой вече не стоеше на пост. В отсрещната сграда даваха апартаменти под наем. Портиерката стоеше на прага и лъскаше медната дръжка на вратата.
— Стаята ви гледа ли към улицата? — попита я той.
— Какво ви интересува?
— Аз съм от полицията. Бих искал да знам дали познавате лицето, което паркира леката си кола в гаража отсреща, първия отдясно.
— Той е зъболекар.
— Виждате ли го от време на време?
— Виждам го, когато идва да паркира леката си кола.
— Виждали ли сте го тази седмица?
— Слушайте! Я ми кажете всъщност за какво са бърникали в неговия гараж вчера вечерта? Крадци ли са били? Казах на мъжа ми…
— Не са били крадци.
— Вие ли бяхте?
— Няма значение. Виждали ли сте го тази седмица да изкарва оттам колата си?
— Струва ми се, че да.
— Не си ли спомняте кой ден беше? Или колко беше часът?