— Да, така е.
— А баща ви е имал.
— Струва ми се, че да.
— И първата ви жена също ли?
— Много добре видях, че отнесохте всички документи със себе си.
— Ами втората ви жена?
— Това е доста често срещано явление.
— По-рядко срещано явление обаче е сума от няколко милиона в банкноти и в злато да се съхранява в огнеупорна каса.
— Така ли мислите?
— Можете ли да ми кажете защо пазите толкова много пари в дома си, без да ви носят лихва?
— Предполагам, че в наше време хиляди хора правят същото. Вие забравяте за валутните закони, които неведнъж са довеждали до паника, налагане на извънредни данъци и до последователни девалвации…
— Разбрах мисълта ви. Приемате ли, че вашето намерение е било да скриете тези капитали и да измамите данъчната система?
Сер мълчеше.
— Знаеше ли жена ви — имам предвид втората ви съпруга, Мария, — че тези пари са били заключени в огнеупорната ви каса?
— Да, тя знаеше за това.
— Вие ли й казахте?
— Нейните собствени пари бяха там само допреди няколко дни.
Той отговаряше, без да бърза, като претегляше думите си и ги отронваше една по една, вперил сериозен поглед в комисаря.
— Между документите ви не открих брачния договор. Трябва ли от това да правя извод, че сте се оженили с брачен договор за общо притежание върху имуществото?
— Да, така е.
— Това не е ли изненадващо, като се има предвид възрастта и на двама ви?
— Заради този договор щеше да се наложи да направим опис съответно на моята и на нейната собственост.
— Богата ли беше жена ви?
— Да.
— Също колкото вас или повече?
— Горе-долу колкото мен.
— Изцяло във Франция ли се намира собствеността й?
— Не, само отчасти. От баща си е наследила част от собствеността върху фабрика за сирене в Холандия.
— В каква форма тя съхраняваше останалото си имущество?
— Главно в злато.
— Още преди да се запознае с вас ли?
— Разбирам какво имате предвид, но въпреки това ще ви кажа истината. Именно аз я посъветвах да продаде ценностите си и да купи злато.
— Това злато заедно с вашето ли се намираше в касата?
— Да, заедно.
— И докога остана там?
— До вторник. В ранния следобед, след като беше прибрала почти целия си багаж, тя слезе долу и аз й дадох всичко, което беше нейна собственост.
— Значи в момента на заминаването й тази сума е била в един от двата куфара или в сандъка?
— Да, предполагам.
— Не е ли излизала преди вечеря?
— Не съм я чувал да излиза.
— Значи според вас тя не е излизала, така ли?
Той кимна.
— Обажда ли се по телефона?
— Единственият телефонен апарат в къщата се намира в кабинета, а в този ден тя не го е ползвала.
— Как мога да бъда сигурен, господин Сер, че парите, които намерих в касата, са само ваши, а не ваши плюс тези на съпругата ви?
Без да се вълнува, все със същия уморен или презрителен израз, зъболекарят извади от джоба си зелено тефтерче и го подаде на комисаря. Страниците му бяха покрити с микроскопични цифри. Над тези отляво беше написана буквата „Н“, а над тези отдясно — буквата „М“.
— Какво означава буквата „Н“?
— Ние — искам да кажа, майка ми и аз. Винаги сме имали обща собственост, не сме правили разлика между онова, което принадлежи на мен, и онова, което принадлежи на нея.
— А „М“ без съмнение тук означава Мария, нали?
— Прав сте.
— Виждам една цифра, която се повтаря на равни интервали.
— Тя означава какво е нейното участие в разходите по домакинството.
— Значи всеки месец тя ви е изплащала цената за своята издръжка, така ли?
— Може и така да се каже. Всъщност тя не ми даваше пари, тъй като те се намираха в касата. Просто нейната сметка намаляваше с посочената тук сума.
Мегре продължи да разгръща още няколко минути страниците на тефтерчето, без да казва нищо. После стана и мина в съседния кабинет, а инспекторите веднага се престориха на много заети, както правят учениците в училище.
Шепнешком даде нарежданията си на Жанвие и се поколеба за миг дали да поиска да му качат бира в кабинета. После почти машинално изпи останалото в дъното на една чаша, оставена на бюрото на Ваше.