— Има ли деца?
— Да, две или три.
— Вероятно отдавна не сте ги срещали?
— Никога не съм се познавал лично с тях.
— А защо не сте съобщили в полицията, че са се опитвали да разбият огнеупорната ви каса?
— Нямаше за какво да съобщавам на полицията.
— А какво направихте с инструментите?
— Какви инструменти?
— Онези, които крадецът е оставил на местопрестъплението, след като е избягал.
— Не съм виждал нито инструменти, нито какъвто и да било крадец.
— Не сте ли използвали леката си кола през нощта във вторник срещу сряда?
— Не, не съм я използвал.
— А знаете ли дали някой друг я е използвал?
— Оттогава насам не ми се е налагало да влизам в гаража.
— Когато сте оставили там леката си кола в неделя миналата седмица, имаше ли драскотини по задния багажник и върху десния калник?
— Нищо не съм забелязал.
— Излизали ли сте двамата с майка ви на разходка с колата?
Известно време той не отговаряше.
— Зададох ви въпрос.
— Опитвам се да си спомня.
— Това според мен не е толкова трудно. Разхождали сте се по пътя към Фонтенбло. Слизали ли сте от колата?
— Да, разхождахме се из полето.
— Искате да кажете, по някой от селските пътища, така ли?
— По една тясна пътека сред полята, вдясно от пътя.
— Ще можете ли да откриете тази пътека?
— Струва ми се, че ще мога.
— Асфалтирана ли беше?
— Не мисля. Не, малко вероятно е.
— Къде е жена ви, господин Сер?
И комисарят стана, без да очаква да получи отговор на този въпрос.
— Все пак ще трябва да я открием, нали така?
Глава седма
Към пет часа Мегре стана за малко, отиде да отвори вратата, която свързваше неговия кабинет с този на инспекторите, и намигна на Жанвие. Малко по-късно пак стана и въпреки горещината отиде да затвори прозореца заради проникващия отвън шум.
В шест без десет мина в съседната стая, като носеше сакото си в ръка.
— Хайде, твой ред е! — каза той на Жанвие.
И Жанвие, и останалите му колеги вече отдавна знаеха какво ще стане по-нататък. Още когато на улица „Дьо ла Ферм“ комисарят нареди на Сер да го последва, Жанвие вече беше сигурен, че няма скоро да си тръгне от „Ке дез’ Орфевр“. Учудваше го само фактът, че шефът толкова внезапно взе това решение, преди да е получил още всички необходими данни.
— Тя е в чакалнята — прошепна му той.
— Кой?
— Майката.
Мегре настани зад вратата Марлио, един млад инспектор, който владееше стенографията.
— Същите въпроси ли? — попита Жанвие.
— Да, същите. Както и всички други, които ти дойдат наум.
Трябваше да докарат зъболекаря до пълно изтощение. Останалите щяха да сменят Жанвие, да излизат за по чаша кафе или за по половин бира или просто за да подишат малко чист въздух. А той щеше да продължи да седи колкото трябва в същия кабинет, на същия този стол.
Мегре отиде най-напред да види какво прави преводачът, който най-сетне се беше осмелил да свали сакото и вратовръзката си.
— Е, какво разправя тя там?
— Вече преведох последните четири писма. Ето, в предпоследното има един пасаж, който може би ще ви заинтересува.
Вече е решено, скъпа моя Гертруда. Все още се питам как е могло да се случи това. Но при все това последната нощ не съм сънувала или пък, ако съм сънувала, изобщо не си спомням.
— Често ли пише за сънищата си?
— Да. Често ги споменава, а освен това ги тълкува.
— Продължавайте.
Често си ме питала какво не е наред, а аз ти отвръщах, че си фантазираш и че всъщност съм напълно щастлива. Истината обаче е, че се опитвах да убедя самата себе си в това.
В продължение на две години и половина честно полагах всички усилия, за да си внуша, че се чувствам като у дома си в тази къща и че Г… е моят съпруг.
А всъщност знаех, че не е така, разбираш ли? Винаги съм била чужд човек тук. Дори още по-чужда, отколкото в онзи семеен пансион, който ти познаваш и където ние с теб прекарвахме толкова прекрасни часове.
Сигурно се питаш как така внезапно съм се решила да погледна нещата такива, каквито са?