Постепенно стъклата на прозорците взеха да потъмняват. Пейзажът отвън полека-лека се замъгляваше и отстъпваше място на светещи точици, също толкова далечни, колкото звездите.
Наложи се Мегре да изпрати някой да купи тютюн. В единайсет часа зъболекарят пушеше последната си пура, а атмосферата ставаше все по-мъчителна. Комисарят два пъти се разхожда из сградата и отново мерна двете жени, седнали в чакалнята. Втория път бяха доближили столовете си и си приказваха, все едно отдавна се познаваха.
— Кога сте чистили колата си?
— За последен път я почистваха преди две седмици в един гараж в Ньой, когато й смениха и маслото.
— Била ли е почиствана отново от неделя насам?
— Не.
— Вижте, господин Сер, ние току-що направихме един заключителен експеримент. Един от моите инспектори, който носи обувки с каучукови подметки също като вашите, отиде до кръстопътя, който вие ни посочихте, по пътя за Фонтенбло. Слязъл от колата и се разходил по неасфалтирания селски път, както вие твърдите, че двамата с майка си сте направили тази неделя. После се качил отново в колата си и се върна тук.
След това специалистите от Съдебната полиция, които според всички нас много добре си разбират от работата, направиха анализ на килима в колата.
— Ето прахта и чакъла, които те са събрали.
Той побутна към него едно пакетче върху бюрото. Сер не реагира с никакво движение спрямо хартиения плик.
— Би трябвало да открием същата прах и върху изтривалката на вашата кола.
— Това доказва ли, че съм убил жена си?
— Това доказва, че колата е била почиствана от неделя насам.
— А никой ли не би могъл да влезе в моя кабинет?
— Това е малко вероятно.
— Но нали вашите хора са влизали там?
— Какво намеквате?
— Нищо, господин комисар, не обвинявам никого. Само ви обръщам внимание на факта, че тази операция е била извършена без свидетели, а следователно — без законова гаранция.
— Не желаете ли да говорите с майка си?
— Бихте искали да знаете какво имам да й казвам, нали? Нищо, господин Мегре. Нямам какво да й кажа, а и тя няма какво да ми каже.
Внезапно някаква мисъл му дойде наум.
— Тя яла ли е нещо?
— Не знам. Повтарям ви, че може да прави каквото си иска.
— Но тя няма да излезе оттук, докато аз съм тук.
— Значи може да остане дълго време.
Сер сведе очи и смени тона си. След дълго колебание промърмори, като че бе притеснен донякъде:
— Вероятно би било прекалено да ви помоля да наредите да й занесат един сандвич?
— Това отдавна е направено.
— Тя изяде ли го?
— Да.
— Как се чувства?
— През цялото време говори.
— С кого?
— С някаква жена, която също е в чакалнята. Една бивша проститутка.
В погледа на зъболекаря отново се бе появила омраза.
— Нарочно сте го направили, нали?
— Не е вярно.
— Майка ми няма какво да ви каже.
— Толкова по-добре за вас.
Те прекараха близо четвърт час в мълчание, после Мегре се помъкна още по-мрачен към съседния кабинет. Направи знак на Жанвие, който дремеше в един ъгъл.
— Да продължавам ли по същия начин, шефе?
— Прави каквото намериш за добре.
Стенографът беше напълно изтощен. Преводачът продължаваше да работи в малката стаичка.
— Върви да извикаш тук Ернестина, онази жена със зелената шапка. После я заведи в кабинета на Люка.
Когато Дангаланата влезе, нямаше особено доволен вид.
— Не трябваше да ме прекъсвате. Тя може да се усъмни.
Може би защото вече беше късна нощ, Мегре, без да се замисля, започна да се обръща към нея на „ти“.
— Какво й разказа?
— Че въобще не знам защо са ми наредили да дойда тук, мъжът ми е заминал преди два дни и оттогава нямам никакви новини от него, че мразя полицията и номерата, които тя разиграва. „Те нарочно ме карат да чакам, за да ми направят впечатление! — й казах. — Въобразяват си, че имат право да правят каквото си искат.“
— А тя какво ти отвърна?
— Попита ме дали съм идвала тук преди това. Казах й „да“, разпитваха ме тук цялата нощ преди една година, защото мъжът ми се беше сбил в едно кафене, а другите казваха, че наранил някого с нож. Най-напред тя ме погледна като че с отвращение. После лека-полека започна да ми задава разни въпроси.