— Не, никога! Кълна ви се…
— Вярвам ви. Притежавате ли акции от предприятието „Нику и Совгрен“?
Министърът отговори отрицателно, с горчива усмивка.
— Още утре ще направя всичко, което е по силите ми — обеща Мегре. — Сигурно си давате сметка, че аз зная по-малко от вас и, доколкото е възможно, не поддържам връзки с политическите среди. Както вече ви казах, съмнявам се, че ще можем да намерим доклада преди онзи, у когото се намира сега, да си е послужил с него.
Лично вие щяхте ли да го унищожите, за да спасите онези ваши колеги, които са компрометирани от него?
— Не, със сигурност нямаше да го направя.
— Дори ако шефът на вашата партия бе поискал това от вас?
— Дори ако председателят на Министерския съвет ми беше казал да го направя.
— Бях почти сигурен в това. Извинете ме, че ви зададох този въпрос. Сега ще се разделя с вас, господин министър.
Двамата мъже се изправиха и Поен му подаде едрата си космата ръка.
— Не, аз ви се извинявам за това, че ви забърквам в цялата тази история. Чувствах се толкова обезкуражен и объркан…
След като бе предал съдбата си в ръцете на друг човек, очевидно му бе олекнало. Вече почна да говори с обичайния си глас, запали горното осветление и отвори вратата.
— Не можете да идвате при мен в министерството. Всички ще започнат да си задават въпроси, защото сте прекалено известен. Не можете и да ми се обаждате по телефона, понеже се боя от подслушвателните устройства, както вече ви казах. Този апартамент не е тайна за никого. Тогава по какъв начин ще се свързваме?
— Ще намеря начин да ви се обадя, когато това стане необходимо. Можете винаги да се обаждате у дома вечер, от телефонна кабина, както направихте днес. Ако ме няма вкъщи, можете да оставяте съобщение на жена ми.
И на двамата едновременно им дойде наум една и съща мисъл. И двамата не можаха да сдържат усмивката си. Застанали така пред вратата, те приличаха на конспиратори.
— Лека нощ, господин министър.
— Благодаря ви, Мегре. Лека нощ.
Комисарят не си направи труда да почака асансьора да се качи. Слезе четирите етажа, помоли да му отворят входната врата и се озова отново сред уличната мъгла, станала вече по-гъста и по-студена. За да има шанс да си намери такси, трябваше да върви чак до булевард „Монпарнас“. Зави надясно, захапал лула, пъхнал ръце в джобовете. След като бе изминал двайсетина метра, два големи фара се запалиха точно пред него. Едновременно с това се чу шум от запалването на автомобилен мотор.
Мъглата му пречеше да прецени точно разстоянието. За миг на Мегре му се стори, че леката кола, която бе вече в движение, идва право към него. Но тя само премина покрай него, след като го обгърна за няколко секунди с разсеяната си светлина.
Той нямаше време да вдигне ръка, за да скрие лицето си. Струваше му се впрочем, че това щеше да бъде безполезно.
По всяка вероятност някой се бе опитал да разбере кой е бил тази вечер толкова дълго на гости в апартамента на министъра. Това си личеше по осветените прозорци там горе.
Мегре вдигна рамене и продължи пътя си. Срещна само двама души, които вървяха бавно, хванати под ръка, плътно долепени един до друг. Замалко да го съборят на земята.
Най-сетне успя да хване такси. В дома му, на булевард „Ришар Льоноар“, още светеше. Извади ключа си, както винаги. И също както винаги, жена му отвори, преди още да е намерил ключалката. Беше по нощница, боса, а очите й бяха подути от сън. Веднага се върна във вдлъбнатината на леглото, откъдето току-що се беше вдигнала.
— Колко е часът? — попита го тя отнесено.
— Един и десет.
Той се усмихна при мисълта, че в един друг апартамент, по-разкошен, но бездушен, друга двойка преживява горе-долу същите мигове.
Поен и жена му не се чувстваха у дома си. Това не беше нито тяхната стая, нито тяхното легло. Те бяха чужди хора в тази огромна официална сграда, в която живееха сега и която сигурно им се струваше пълна е клопки.
— Какво искаше от теб?
— Честно казано, не знам точно какво.
Беше само наполовина будна. Докато той се събличаше, тя се опитваше да се събуди напълно.
— Разбра ли защо искаше да се види с теб?
— Най-вероятно просто за да ми поиска съвет.
Не искаше да употребява думата „подкрепа“, която щеше да бъде по-точна. Беше много странно. Струваше му се, че ако тук, сред едва ли не осезаемата семейна атмосфера на своя апартамент, той бе произнесъл думите доклада „Калам“, щеше да избухне в смях.