— Какво трябва да правя? — попита Жанвие с тона на човек, когото работата отвращава, но вече се е примирил с това.
— Ще имаш ли сили да наблюдаваш улица „Вано“?
— През цялата нощ ли?
— Не, докъм единайсет часа например. После ще изпратя Торанс да те смени.
— Да не би да си мислите, че там ще се случи нещо?
Мегре си призна:
— Не.
Нямаше ни най-малка представа какво ще се случи. Или по-скоро имаше толкова много и толкова объркани идеи, че сам не можеше да се ориентира в тях.
Трябваше обаче да се придържа към най-обичайните факти. Онези, които се знаеха.
Беше сигурен, че в понеделник следобед така нареченият Пикмал се беше явил в кабинета на министъра на строителството. Сигурно се е обърнал към портиера, вероятно е попълнил някакъв формуляр. Мегре не беше виждал този формуляр, но той би трябвало да е въведен някъде, а и Поен не би могъл да си измисли това посещение.
Най-малкото двама души, намиращи се в съседните кабинети, са могли да чуят разговора между госпожица Бланш и Жак Фльори.
Онези от Националната сигурност също си бяха помислили това, след като бяха изпратили свои инспектори да водят разследване по местоживеенето на двамата.
Дали Пикмал наистина беше предал доклада „Калам“ на Огюст Поен?
На Мегре му се виждаше невероятно той да си е измислил цялата тази история, а и това, впрочем, не би имало никакъв смисъл.
Поен беше отишъл в частното си жилище, на булевард „Пастьор“. Беше оставил там документа в бюрото си. В това комисарят също беше сигурен.
Следователно онзи, който беше отишъл на другия ден сутринта в апартамента на госпожица Бланш и го беше претърсвал, не беше сигурен на кое точно място се намира докладът.
Следобед документът беше изчезнал.
В сряда сутринта Пикмал беше изчезнал на свой ред.
В същото време, и то за първи път, вестникът на Жозеф Маскулен отваряше дума за доклада „Калам“ и открито задаваше въпроса кой крие този документ.
Мегре размърда устни и заговори тихо, като че на самия себе си:
— Или са откраднали доклада, за да го унищожат, или са го откраднали, за да го използват. Но досега изглежда, че никой не се е възползвал от него.
Люка и Жанвие го слушаха, без да се намесват.
— Освен ако…
Той изпи бавно половината от съдържанието в чашата си и изтри устни.
— Изглежда малко сложно, обаче в политиката нещата рядко са прости. Само един или двама души, компрометирани в аферата „Клерфон“, имат интерес да унищожат този документ. Така че, ако научим, че той е изчезнал, след като се е появил за няколко часа на повърхността, подозренията ще се насочат автоматически към тях.
— Струва ми се, че започвам да разбирам — промърмори Жанвие.
— Най-малкото, около трийсет политици, без да броим самия Нику, рискуват скандал и дори нещо по-лошо в цялата тази история. Ако успеят да насочат подозренията към един-единствен човек, ако успеят да създадат доказателства срещу него, ако този човек е уязвим, ето че получаваме идеалния жертвен козел. А Огюст Поен е беззащитен.
Двамата му сътрудници го погледнаха изненадани. Мегре беше забравил, че са в течение само за една част от историята. Сега вече бяха преминали онази фаза, в която още беше възможно да има тайни от тях.
— Той е в списъка на гостите на Нику в Самоа — каза комисарят. — А дъщеря му е получила златна писалка от предприемача.
— Виждахте ли се вече с него?
Той само кимна.
— Значи той е…?
Люка не довърши въпроса си. Но Мегре беше разбрал. Инспекторът искаше да го попита:
— Той ли поиска да му помогнете?
Най-сетне се разсея напрежението, което тегнеше върху тримата мъже.
— Да, той. Като гледам, вече бих се изненадал, ако и други не са наясно с това.
— Значи вече няма нужда да се крием?
— Във всеки случай, не от Националната сигурност.
Поседяха още четвърт час пред чашите си. Мегре стана пръв, пожела им лека нощ и за всеки случай мина през кабинета си. Нямаше нищо за него. Поен не се беше обаждал, нито пък някой, свързан с историята в Клерфон.
На вечеря госпожа Мегре позна по израза на лицето му, че е по-добре да не го разпитва. Прекара вечерта в четене на списание на международната полиция и в десет часа вече тръгна да си ляга.