— Много работа ли имаш?
И двамата почти заспиваха. Но този въпрос отдавна се въртеше на езика й.
— Не, не много, но е неприятна.
На два пъти понечва да протегне ръка към телефона, за да се обади на Огюст Поен. Нямаше представа какво щеше да му каже, но му се щеше да се свърже с него.
На другата сутрин стана в осем часа. Зад пердетата се виждаше леката мъгла, която се лепеше за стъклата и като че заглушаваше звуците по улицата. Тръгна пеш към ъгъла на булевард „Ришар Льоноар“, за да вземе автобуса, и се спря пред продавача на вестници.
Бомбата вече бе избухнала. Вестниците не задаваха въпроси, а съобщаваха с много едри букви:
АФЕРАТА „КЛЕРФОН“
Изчезването на Жул Пикмал, който беше намерил доклада „Калам“
След като е бил предаден на високопоставено лице, докладът също е изчезнал.
С вестници под мишница, той се качи на платформата на автобуса и не се опита да прочете нищо повече, преди да стигне на „Ке дез’ Орфевр“.
Докато прекосяваше коридора, чу, че телефонът звъни в неговата канцелария. Ускори крачките си и вдигна слушалката.
— Комисарят Мегре ли е? — попита телефонистката. — Трети път за четвърт час ви търсят от Министерството на строителството. Да ви свържа ли?
Шапката беше още на главата му. Не беше свалил още палтото си, леко навлажнено от мъглата.
Пета глава
Скрупулите на професора
Гласът беше като на човек, който не е спал цялата нощ. Не е спал и предните нощи, и вече дори не си прави труда да подбира думите си, тъй като е преминал фазата, през която човек все още се безпокои за впечатлението, което прави на околните. При мъжете обикновено този безличен глас, безизразен и безсилен, показва същото, което жената изразява, когато плаче с широко отворена уста, но без да изглежда патетично. В резултат на това тя става грозна, но това въобще не я интересува.
— Можете ли да дойдете веднага при мен, Мегре? Дотам, докъдето са стигнали нещата, няма никаква причина да избягвате да се появявате на булевард „Сен Жермен“, освен ако това не ви притеснява лично, разбира се. Предупреждавам ви, че в чакалнята е пълно с журналисти, телефонът не спира да звъни. Обещах им пресконференция в единайсет часа.
Мегре погледна часовника си:
— Идвам веднага.
На вратата се почука. Младият Лапоент влезе, докато Мегре още държеше намръщен слушалката в ръка.
— Нещо важно ли искаш да ми кажеш?
— Имам новини.
— Важно ли е?
— Мисля, че да.
— Сложи си шапката и тръгвай с мен. Ще ми разкажеш по пътя.
Той се спря за миг пред портиера и го помоли да предаде на шефа, че няма да присъства на сутрешната оперативка. Като излязоха на двора, се приближи до една от малките черни коли на Съдебната полиция.
— Качвай се, ти ще караш.
А когато поеха с колата по Кея, каза:
— Хайде, разказвай бързо.
— Прекарах цялата нощ в „Отел дьо Бери“, в стаята, която бях наел.
— Пикмал не се ли е появявал повече?
— Не, но през цялата нощ на улицата дежуреше човек от Сигурността.
Мегре го беше предположил, обаче това изобщо не го безпокоеше.
— Не исках да влизам в стаята на Пикмал, докато беше тъмно, понеже щеше да се наложи да светна лампата, а от улицата щяха да видят светлината. Изчаках да съмне и започнах да изследвам стаята по-старателно, отколкото предния път. Между другото, вземах книгите една по една и ги прелиствах. И в един трактат по политикономия открих това писмо, което сигурно е било пъхнато там, за да се отбележи страницата.
Като продължи да кара с едната ръка, той извади с другата портфейла от джоба си и го подаде на Мегре.
— Вижте в лявото отделение. Онова писмо с антетката на Камарата на депутатите.
Беше лист хартия малък формат от онези, които депутатите в Камарата обикновено използват за кратки бележки. Писмото носеше датата от предния четвъртък. Почеркът беше дребен и небрежен, буквите се катереха една върху друга, а в края на думите ставаха почти нечетливи.
Скъпи господине,
Благодаря ви за вашето съобщение. Силно съм заинтересуван от онова, което ми казвате, и на драго сърце ще се видя с вас утре, към осем часа вечерта, в „Брасри дьо Кроасан“, на улица „Монмартър“. Дотогава ще ви помоля да не говорите с никого по въпроса, който ви интересува.