Нямаше подпис в истинския смисъл на думата, а само някаква драскулка, която можеше да се състои от които и да било букви от азбуката.
— Предполагам, че е от Жозеф Маскулен — измърмори комисарят.
— Да, от него е. Минах рано сутринта покрай един приятел, който работи като стенограф в Камарата и познава почерка на повечето депутати. Достатъчно беше да му покажа само първия ред и подписа.
Вече бяха стигнали до булевард „Сен Жермен“. Мегре забеляза, че пред Министерството на строителството бяха паркирани доста автомобили на представители на вестниците. Хвърли един поглед към отсрещния тротоар и не видя никого от хората от улица „Де Сосе“. Дали пък сега, след като бомбата вече беше избухнала, те бяха прекратили наблюдението си?
— Да ви изчакам ли?
— Ами да, така може би ще е по-добре.
Той прекоси двора, изкачи се по широкото стълбище и се озова в малко преддверие с тъмночервен килим и жълтеникави колони. Разпозна някои от лицата. Двама-трима от журналистите понечиха да тръгнат към него, но разсилният ги беше изпреварил.
— Оттук, господин комисар. Господин министърът ви очаква.
В огромния мрачен кабинет, където лампите бяха запалени, Огюст Поен, който стоеше прав, му се стори по-нисък и по-масивен, отколкото в апартамента на булевард „Пастьор“. Той протегна ръка на Мегре и я задържа в своята с настоятелността на онзи, който току-що е преживял силен шок и е признателен и на най-дребната проява на симпатия.
— Благодаря, че дойдохте, Мегре. Сега вече започнах да се упреквам заради това, че ви забърках в цялата тази история. Виждате, че не съм ви обезпокоил напразно!
Той се обърна към една жена, която тъкмо завършваше разговора си по телефона и после затвори слушалката.
— Запознайте се, това е секретарката ми, госпожица Бланш, за която съм ви разказвал.
Жената наблюдаваше Мегре с недоверие. Личеше си, че е заела отбранителна позиция. Тя не му подаде ръка, а само лекичко му кимна.
Лицето й беше съвсем обикновено и непривлекателно. Обаче Мегре с изненада установи, че под твърде семплата черна рокля, украсена на врата само от тясна бяла дантела, се отгатваше все още младо, закръглено и твърде привлекателно тяло.
— Нека отидем в моя апартамент, ако това не ви притеснява. Не можах да свикна с този кабинет, където винаги се чувствам неудобно. Ще вдигате телефона, нали, Бланш?
— Да, господин министър.
Поен отвори една врата в дъното и прошепна все със същия безизразен глас:
— Нека мина пред вас. Доста трудно е да намерите пътя.
Самият той още не бе свикнал. Изглеждаше като изгубен сред пустите коридори и от време на време спираше с колебание пред някоя врата.
Стигнаха до по-тясно стълбище и пресякоха в горната му част две обширни празни помещения. Срещнаха прислужница с бяла престилка и метла в ръка, което показваше, че вече бяха напуснали официалната част на сградата и това вече са частните апартаменти.
— Исках да ви запозная с Фльори. Беше в съседния кабинет. Но в последния момент ми излезе от ума.
Чу се женски глас. Поен бутна една последна врата и се озоваха в салон, по-малък от предишните. Една жена седеше близо до прозореца, а близо до нея стоеше младо момиче.
— Жена ми и дъщеря ми. Сметнах, че ще е по-добре и те да присъстват на нашия разговор.
Госпожа Поен беше съвсем обикновена жена от буржоазията, на зряла възраст, каквито човек среща постоянно на улицата, тръгнали на пазар. Лицето й изглеждаше много уморено, а погледът й бе също така празен като на нейния съпруг.
— Искам най-напред да ви благодаря, господин комисар. Съпругът ми разказа всичко. Разбирам колко добре му се е отразила срещата с вас.
Вестниците със сензационните заглавия бяха разпръснати върху една маса.
В началото Мегре не обърна внимание на младото момиче, което изглеждаше по-спокойно и по-добре се владееше, отколкото баща му и майка му.
— Искате ли чаша кафе?
Всичко това му напомняше донякъде къщата на покойник, където обичайният ред внезапно е нарушен, а хората ходят напред-назад, говорят и се вълнуват, без да знаят къде да застанат и какво да правят.
Още не беше свалил палтото си. Ан-Мари му предложи да го свали и го остави на облегалката на едно от креслата.
— Четохте ли вестниците от тази сутрин? — попита го най-сетне министърът, без да седне.