— По същия начин ли постъпихте и с Хектор Табар, директора на „Ла Рюмьор“?
— На два-три пъти отказвах да го приема, но той не настоя повече.
Той погледна часовника си.
— Остава ми един час, Мегре. В единайсет часа ще трябва да застана пред журналистите и да отговарям на техните въпроси. Помислих си дали просто да не им предам комюнике, но това не би ги задоволило. Трябва да им кажа, че Пикмал е идвал и ми е предал доклада „Калам“, и съм отишъл в своя апартамент на булевард „Пастьор“, за да го прочета.
— И че не сте го прочели!
— Ще се опитам да не бъда толкова категоричен. Би било най-трудното, невъзможното нещо, да ги накарам да приемат, че съм оставил този прословут доклад в някакъв апартамент без надзор и когато на другия ден съм отишъл да го взема, за да го предам на министър-председателя, той бил изчезнал. Никой няма да ми повярва. Изчезването на Пикмал изобщо не опростява нещата, а напротив. Ще сметнат, че по един или друг начин съм отстранил един неудобен свидетел. Единственото нещо, което би ме спасило, е да им предам крадеца на документа.
После добави, като че искаше да се извини за своята досада:
— Не можех да очаквам това да стане за четирийсет и осем часа, дори и от вас. Как мислите, какво трябва да направя сега?
Госпожа Поен се намеси и каза категорично:
— Трябва да си подадеш оставката, а после да се върнем в Ла Рош-сюр-Йон. Хората, които те познават, ще разберат, че си невинен. А пък за останалите няма защо да се безпокоиш. Нали собствената ти съвест е чиста?
Погледът на Мегре се спря на лицето на Ан-Мари и видя, че тя свива устни. Разбираше, че младото момиче не може да споделя мнението на майка си и за нея подобно отстъпление от страна на баща й несъмнено би означавало да изгуби всички свои надежди.
— Какво е вашето мнение? — прошепна нерешително Поен.
Това беше отговорност, която комисарят не можеше да поеме върху себе си.
— А вашето?
— Имам чувството, че трябва да се отбранявам, ако съществува и най-малката надежда да бъде открит крадецът.
Това отново беше косвен въпрос до него.
— Аз винаги се надявам, до последната минута — по-скоро изсумтя Мегре, — в противен случай никога не бих започнал нито едно следствие. Поради това, че не съм свикнал с политиката, загубих време за постъпки, които може да изглеждат ненужни. Но вече не съм толкова сигурен, че са чак толкова ненужни.
Преди Поен да се появи пред журналистите, той трябваше да му вдъхне, ако не вяра, поне известна увереност в самия себе си. С тази цел Мегре започна да рисува пред него по-елементарна картина на положението.
— Разбирате ли, господин министър, озовахме се върху почва, на която се чувствам по-сигурен в себе си. Досега по принцип трябваше да действам така, че никой да не забележи това. Но въпреки това ние непрекъснато се натъквахме на хората от улица „Де Сосе“. Независимо дали на входа на вашето министерство, на вратата на жилището на вашата секретарка, на това на Пикмал или пред жилището на вашия шеф, министър-председателя, моите хора неизменно се сблъскваха с хората от Националната сигурност, които стояха там на пост.
По едно време си зададох въпроса какво търсят те там и дали двете служби всъщност не извършват паралелно разследване. Сега си мисля обаче, че те искаха само да разберат какво ще открием ние. Под наблюдение не бяхте нито вие, нито вашата секретарка, нито Пикмал, нито Фльори, а аз и моите хора.
От момента, в който изчезването на Пикмал и на документа стане официално известно, търсенето им преминава към функциите на Съдебната полиция, тъй като това изчезване се е случило на територията на Париж. Обаче нито един човек не може да изчезне, без да остави следи. И всеки крадец в крайна сметка винаги бива заловен.
— Да, рано или късно! — прошепна Поен с тъжна усмивка.
Тогава Мегре стана, погледна го право в очите и отвърна:
— Трябва само да издържите дотогава!
— Но това не зависи единствено от мен.
— Да, но зависи преди всичко от вас.
— Ако Маскулен стои зад цялата тази машинация, той рано или късно ще направи официално запитване до правителството.
— Да, освен ако не предпочете да се възползва от онова, което знае, за да засили влиянието си.
Поен го погледна с изненада.
— Значи вие сте в течение? А пък аз си мислех, че не се занимавате с политика.