— Такива неща не се случват само в политиката. А хора като Маскулен има във всички други среди. Струва ми се, че той има една-единствена страст, но е хладнокръвен човек, който умее да дочака своя час. Кажете ми, ако греша. От време на време той предизвиква буря в Камарата и в печата, като прави разкрития за някакви злоупотреби или за някакъв скандал.
Поен го слушаше с нараснал интерес.
— По този начин, лека-полека, той си е създал репутацията на неумолим борец за справедливост. Така че всички просветители, всички недоволни, всички бунтуващи се от рода на Пикмал се обръщат към него, когато открият нещо непочтено или когато им се струва, че са открили такова нещо.
— Предполагам, той получава същия род писма като нас, когато е било извършено тайнствено престъпление. Пишат ни всякакви луди, смахнати, маниаци, както и хора, които използват случая, за да излеят омразата си срещу свой роднина, бивш приятел или съсед. Но измежду всички тези писма все пак има такива, които ни дават истински сведения и без които мнозина убийци все още щяха да си ходят спокойно по улиците.
Пикмал Самотника, търсил истината във всички екстремистки партии, във всички религии и във всички философски течения, е точно от онзи тип хора, на които дори и наум няма да им дойде, след като са открили доклада „Калам“, да се обърнат към прекия си началник, понеже му нямат доверие. Той се е обърнал към професионалния борец за справедливост, понеже е бил убеден, че по този начин докладът ще може да се изплъзне от неизвестно какъв заговор за укриването му.
— Но ако Маскулен държи доклада в ръцете си, тогава защо все още не го е използвал?
— Причината вече ви я изтъкнах. Периодически изпитва нужда да предизвиква скандал, за да поддържа репутацията си. Обаче изнудваческите вестници от типа на „Ла Рюмьор“ също не публикуват всички сведения, с които разполагат. Напротив, тъкмо онези истории, за които не споменават нищо, им носят приходи. Докладът „Калам“ е нещо прекалено важно, за да го хвърлят за храна на публиката. Как мислите, ако Маскулен разполага с него, колко души държи в своята власт, като включим в това число и Артюр Нику?
— Мнозина. Предполагам, няколко десетки.
— Ние не знаем колко документи, подобни на доклада „Калам“, държи той в ръцете си. Обаче може във всеки момент да ги използва, така че в деня, когато се почувства достатъчно силен, той ще може да постигне своите цели.
— Да, това ми е идвало вече наум — призна си Поен. — И точно то ме плаши! Ако Маскулен държи в ръцете си доклада, тогава докладът е на сигурно място. Затова бих се изненадал, ако го намерим. Но ако не го направим или ако не получим изрично доказателство, че даден човек го е унищожил, моето име ще бъде опетнено, тъй като именно мен ще обвинят за това, че той е изчезнал.
Мегре забеляза, че госпожа Поен извръща глава, защото по лицето й бяха потекли сълзи. Поен също видя това и за миг загуби хладнокръвие. А Ан-Мари каза само:
— Мамо!
Госпожа Поен само тръсна глава, като че за да покаже, че й няма нищо, и бързо излезе от стаята.
— Нали виждате! — каза съпругът й, като че всичко това се нуждаеше от коментар.
Дали Мегре не допусна грешка? Дали не се впечатли от тази драматична атмосфера? Но така или иначе, той заяви самоуверено:
— Не ви обещавам да намеря доклада, но ще пипна онази или онзи, който е влязъл във вашия апартамент и го е взел. Защото точно това ми е професията.
— Наистина ли смятате така?
— Да, сигурен съм.
Мегре стана, а Поен измърмори:
— Ще сляза с вас.
После се обърна към дъщеря си:
— Тичай да предадеш на майка си онова, което комисарят току-що каза. Сигурно ще й подейства добре.
Те се върнаха по същия път обратно сред кулисите на министерството и се озоваха в кабинета на Поен. Там, освен госпожица Бланш, която седеше на телефона, стоеше висок и слаб мъж със сиви коси, който отваряше дневната поща.
— Запознайте се, това е Жак Фльори, началникът на моя кабинет… Комисарят Мегре…
На Мегре му се стори, че вече е виждал някъде този човек, сигурно в някой бар или ресторант. Беше запазен мъж. На фона на елегантната му външност още повече изпъкваше небрежният вид на министъра. Беше точно от онзи тип мъже, които обикновено се срещат по баровете на „Шанз-Елизе“ в компанията на красиви жени.
Ръката му беше суха, а ръкостискането — решително. Отдалече изглеждаше по-млад и по-енергичен, отколкото отблизо, понеже си личаха торбичките под очите, както и отпуснатите устни, които той успяваше да скрие зад нервната си усмивка.