— Колко души са? — попита го Поен, като му посочи чакалнята.
— Най-малкото трийсет. Кореспондентите на чуждите вестници също са тук. Не знам колко са фотографите. А продължават да пристигат още.
Мегре и министърът се спогледаха. Мегре му намигна окуражително, като че искаше да му каже: „Дръжте се!“
Поен го попита:
— През чакалнята ли ще излезете?
— След като ще им съобщите, че аз ще се заема с разследването, това вече няма никакво значение. Дори напротив.
Чувстваше върху себе си все така недоверчивия поглед на госпожица Бланш, която не бе успял да привлече на своя страна. Тя като че все така се колебаеше какво мнение да си състави за него. Но все пак спокойствието на шефа й вероятно я караше да мисли, че намесата на Мегре е по-скоро полезна.
Докато комисарят прекосяваше чакалнята, фотографите първи се втурнаха към него. Той не стори нищо, за да им се измъкне. След това репортерите на свой ред го нападнаха с въпроси.
— Вие ли ще се заемете с доклада „Калам“?
Той с усмивка ги отстрани.
— Само след няколко минути министърът лично ще отговори на вашите въпроси.
— Значи не отричате, че вие ще се заемете?
— Нищо не отричам.
Някои от тях го последваха чак до мраморното стълбище, надявайки се, че ще успеят да изтръгнат някакво изявление.
— Попитайте министъра — беше единственият му отговор.
Единият от тях го попита:
— Смятате ли, че Пикмал е бил убит?
За първи път сега тази хипотеза бе формулирана така изрично.
— Нали знаете какъв е любимият ми отговор отвърна той. — Не смятам нищо.
Няколко минути по-късно, след като го спряха още няколко пъти, Мегре най-сетне влезе в автомобила на Съдебната полиция, където Лапоент бе използвал времето си да чете вестниците.
— Накъде тръгваме? Към Кея ли?
— Не, към булевард „Пастьор“. Какво разправят вестниците?
— Ами пишат най-вече за изчезването на Пикмал. Един от тях, не си спомням точно кой от всичките, отишъл да вземе интервю от госпожа Калам. Тя продължава да живее в апартамента, където е живяла заедно със съпруга си, на булевард „Распай“. Изглежда, е доста енергична женица, която казва направо какво мисли и не се опитва да се измъкне от въпросите. Тя не е чела доклада, но много добре си спомня, че преди около пет години съпругът й е ходил за няколко седмици в Северна Савоя. След завръщането му оттам имал период на голяма активност и често му се случвало да работи до късно през нощта. „Никога по-рано не са му се обаждали толкова много хора“ — казала тя. Идвали и много хора в дома им, които те с мъжа й изобщо не познавали. Той бил много загрижен и разтревожен. Когато тя го питала за какво се тревожи толкова, той й отвръщал, че е заради работата и заради отговорността му. Често й говорел за своята отговорност по онова време. Имала чувството, че нещо го измъчва. Знаела вече, че е болен. Преди повече от година лекарят й бил казал, че има рак. Спомнила си, че един ден той въздъхнал и казал: „Господи, колко е трудно за един човек да разбере какъв е неговият дълг!“
Движеха се по улица „Дьо Вожирар“. Заради автобуса, който бе пред тях, трябваше да карат бавно.
— Статията е цяла колонка във вестника — добави Лапоент.
— А какво е направила с документите на мъжа си?
— Оставила е всичко, където си е било, в неговия кабинет и го почиства редовно, както когато е бил жив.
— Не е ли ходил някой при нея в последно време?
— Да, двама — отвърна Лапоент, като хвърли възхитен поглед към своя шеф.
— Пикмал ли е бил единият?
— Да. Това е било първото посещение, преди около седмица.
— Тя познавала ли го е?
— Да, доста добре. Докато Калам е бил жив, той е идвал често да се съветва с него. Тя си мисли, че той се занимава с математика. Обяснил й, че иска да намери нещо от старите си неща, които навремето оставил на съхранение при професора.
— Намерил ли го е?
— Носел е чанта със себе си. Тя го оставила в кабинета, където останал в продължение на около един час. Когато тръгнал да си ходи, тя му задала този въпрос, а той й отговорил, че не го е намерил. За нещастие неговите неща сигурно са се загубили. Не е погледнала в чантата му, понеже не е подозирала нищо. Чак на по-другата сутрин…