— Кой е бил вторият й посетител?
— Някакъв мъж на около четирийсет години, който казал, че е бивш ученик на Калам. Попитал я дали е запазила всички папки на своя мъж. Той също споменал, че правили заедно с професора някакви проучвания.
— Пуснала ли го е да влезе в кабинета?
— Не. Сметнала, че това вече е много странно съвпадение, и му казала, че всички документи на мъжа й са останали във Висшата строителна школа.
— Описва ли втория си посетител?
— Във вестника не се говори за него. Ако го е направила, репортерът е запазил сведението за себе си и вероятно сега продължава своето малко разследване.
— Паркирай тук, до тротоара. Пристигнахме.
През деня булевардът бе също толкова спокоен, колкото и през нощта. Имаше същата успокояваща атмосфера на място, където живеят хора от средната класа.
— Да ви изчакам ли?
— Идваш с мен. Може би ще имаме работа.
Остъклената врата към жилището на портиерката се намираше отляво на коридора. Портиерката беше възрастна жена, доста изискана на вид, която изглеждаше уморена.
— Какво има? — попита тя двамата мъже, без да става от креслото си. Една котка с червеникава козина скочи от коленете й и се отърка в краката на Мегре.
Той каза името си, свали учтиво шапка и се постара да заговори почтително.
— Господин Поен ме натовари с разследване по повод една кражба, на която е станал жертва преди два дни.
— Кражба ли? Тук, в тази къща? И как така нищо не ми е казал?
— Той ще го потвърди, когато има случай да ви види. Но ако имате някакви съмнения, достатъчно е да му се обадите по телефона.
— Не, няма смисъл. Щом като вие сте комисар, ще трябва да ви повярвам, не е ли така? Но как е могло да се случи такова нещо? Къщата е толкова спокойна. Има вече трийсет и пет години, откакто съм тук, и никога не се е налагало полицията да идва.
— Бих искал да си припомните деня във вторник, по-специално сутринта.
— Вторник ли… Чакайте малко… Това беше онзи ден…
— Да. Предния ден вечерта министърът е идвал тук, в своя апартамент.
— Той ли ви каза това?
— Не само ми го каза, но освен това аз лично се срещнах с него тук. Вие самата ми отворихте вратата малко след десет часа вечерта.
— Да, мисля, че си спомням.
— Той сигурно си е тръгнал малко след мен. Отваряли ли сте вратата на някой друг през нощта?
— Не, със сигурност не съм. Много рядко някой от наемателите се прибира след полунощ. Тук хората са много кротки. Ако се беше случило нещо такова, щях да си спомням.
— В колко часа отваряте сутрин входната врата?
— В шест и половина, понякога и в седем часа.
— А след това в жилището си ли оставате?
То се състоеше само от една стая, в която имаше газов котлон, кръгла маса, мивка, а зад пердето — легло, покрито с тъмночервена покривка.
— Да, освен когато мета на стълбището.
— В колко часа става това?
— Не по-рано от девет часа. Във всеки случай, след като съм качила пощата, която пристига в осем и половина.
— Тъй като клетката на асансьора е остъклена, предполагам, че когато сте на стълбището, виждате кога някой се качва и слиза, нали?
— Да.
— Видяхте ли някой да се качва на четвъртия етаж онази сутрин?
— Не, сигурна съм.
— Значи никой онази сутрин или дори в началото на предобеда не ви е питал дали министърът си е вкъщи?
— Не, никой. Само се обаждаха по телефона.
— На вас ли?
— Не, в апартамента.
— А вие откъде знаете?
— Защото бях на стълбището между четвъртия и петия етаж.
— Колко беше часът?
— Десет, може би. А може и малко по-рано да е било. Краката вече не ми позволяват да работя бързо. Чух, че оттатък вратата звъни телефонът. Много дълго звъня. После, четвърт час по-късно, когато вече бях привършила с чистенето и отново слизах надолу, той отново почна да звъни. Дори си спомних, че измърморих: „Звъни си, звъни си!“
— А после?
— Ами после, нищо.
— Върнахте ли се в своето жилище?
— Да, за да се измия.
— Не сте ли излизали от сградата?
— Както всяка сутрин, за около четвърт час или двайсет минути, колкото да си напазарувам. Хлебарницата е точно до нас, а месарницата — точно на ъгъла на улицата. Когато съм в хлебарницата, виждам кой влиза и кой излиза. Винаги държа под око къщата.