Хенри Катнър
Механическото его
Никлъс Мартин погледна робота.
— Не те питам, какво ти е нужно тука — каза той с нисък и колкото се може по-тих глас. — Разбрах, вече. Иди при Сен-Сир и кажи, че съм съгласен. Възторг ме обзема, че във филма ще участва робот. Всичко останало имаме. Но и така е съвършено ясно, че камерна пиеса, чието действие се развива в селище на португалски рибари, не може да мине без робот. Но защо само един? А ако са шест? Кажи му: искам да ми осигури дяволската дузина. Иначе не съм навит! А сега си дигай чуковете!
— Как се казваше вашата майка? Май беше Елена Глинская, а? — заинтересува се роботът, като не възприе нищичко от тирадата на Мартин.
— Не! — избоботи той сега.
— А-а, виж ти… Е, защо да не бъде тогава Голямата Косматица — замърмори робота.
Мартин свали краката си от масата и бавно разкърши плещи.
— Само не се вълнувайте! — побърза да каже роботът. — Вие сте подбран за екологически експеримент и нищо повече. Това дори не боли. Там, откъдето се явявам, роботите представляват една от законните форми на живот и няма защо…
— Млъкни най-после! — сряза го Мартин. — Гледай го ти, робот! Нещастен статист! Този път Сен-Сир сам си го търси — и тялото на Мартин се разтърси под влиянието на силни, но сподавени емоции. После погледът му падна на телефона и той натисна ръчката и нареди:
— Дайте ми мис Ешби! Веднага!
— Много ми е неприятно — произнесе с виновен тон роботът. — Може би нещо греша? Граничните колебания на невроните винаги внасят объркване в мнемоничната ми норма, когато темпорирам. Доколкото разбирам, в животът ви настъпва една критична фаза, нали правилно съм разбрал?
Мартин направо се задъха и роботът-натрапник видя в това сигурно доказателство за правотата си.
— Точно така — заяви роботът. — Екологическият дисбаланс приближава границите на оцеляването на организма и като ги прекрачи… дадената жизнена форма, каквато сте вие, е… хм… Тогава или ще ви настъпи мамут по мазола, или ще ви надянат желязна маска, или илотите ще се разбунтуват и ще ви прережат гърлото, или… Я, чакайте, май преминах на санскрит? — той заклати блестящата си глава със съжаление. — Изглежда е трябвало да сляза преди петдесет години, но ми се стори, че… Най-искрено моля за извинение — побърза да добави, като видя яростта, която бликаше от погледа на Мартин. — Пожелавам ви, всичко най-хубаво!
Последва интересен жест. Роботът допря пръстите си до своята, съвсем естествено неподвижна уста и ги прокара от ъгълчетата й в хоризонтална посока и така сякаш изрисува виновата усмивка.
— Не! Няма да си тръгнете така лесно! — заяви твърдо Мартин. — Стойте на мястото си и не мърдайте, докато злостта ми не изстине! И защо само не мога да избухна, както се следва? — завърши той думите си и погледна жално телефона.
— А вие наистина ли сте сигурен, че майка ви не се е казвала Елена Глинская? — запита отново роботът и допря палец и показалец до съединението на челото с носа, от което на Мартин изведнъж се стори, че посетителят му загрижено се намръщи.
— Разбира се, че съм сигурен! — изрева Мартин.
— Тогава, вие още ли не сте се оженили? За Анастасия Захариевна-Кошкина, а?
— Не съм се женил и никога няма да се оженя! — отряза Мартин и се хвана за дръжката на телефона.
— Това съм аз, Ник! — раздаде се спокойният глас на Ерика Ешби. — Какво се е случило?
Мигновено яростният пламък в очите на Мартин угасна и се смени с розова нежност. През последните десет години той даваше на Ерика, като на енергичен литературен агент, десет процента от своите хонорари. Освен това го измъчваше безнадеждното желание, да й даде примерно половин килограм от тялото си, във вид на сърдечен мускул, ако се възползува от този студен научен термин. Но за съжаление, Мартин досега не бе използувал нито този термин, нито някакъв друг, защото при всеки опит да направи предложение на Ерика, го обхващаше невероятно стеснение и тогава започваше да говори разни глупости за зелени ливади…
— Тогава, за какво всъщност става дума? — повтори Ерика. — Какво се е случило?
— Май — произнесе Мартин чувственно, — Сен-Сир се кани да ме жени за някаква си там Анастасия Захариевна-Кошкина!
— Ах! — възхити се с печален глас роботът. — Каква забележителна памет притежавате! Но ако имах подобна, преди да се темпорирам… Не-е, дори радиоактивните неврони не биха издържали натоварването…
— Формално ти си запазваш правото на живот, свобода и… разни други неща — отвърна компетентно Ерика. — Но аз сега съм много заета, Ник. Нека поговорим, когато дойда при тебе, а?
— И кога ще стане това?
— Нима не са ти предали, че ти се обаждах? — избухна Ерика.