— Почакай! — извика Мартин, като случайно погледна робота. Онемяваше само в определени случаи и затова сега продължи мигновено:
— Забравих да ти кажа нещо. Уот и онзи негодник Сен-Сир току-що са наели имитация на робот за „Анджелина Ноел“!
Но слушалката мълчеше.
— Аз не съм имитация! — възрази обиденият робот.
Мартин се наежи в креслото си и загледа непоканения си гост с премрежен безнадежден поглед.
— Кинг Конг също не е бил имитация — отбеляза той мрачно. — И не ми пълни главата с историйки, които ти е наговорил Сен-Сир. Знам, че той се опитва да ме деморализира. И може би, ще постигне своето. Погледни само, какво е направил от пиесата ми! Е, какво е там някакъв си Фред Уорнинг, а? На своето място и той стои добре, не искам да споря. Дори е прекрасен. Но не и в „Анджелина Ноел“. Не му подхожда ролята на шкипер на португалско рибарско корабче. Вместо екипаж — оркестър; Дън Дейли пее „Неапол“ на Диди Флеминг, облечна с опашката на русалка, ха…
Като се зашемети сам себе си, Мартин сложи ръце на масата, скри лице в дланите си и за свой ужас, се усети, че започва да се хили с пълни сили.
Извъня телефона. Мартин не промени позата си, а само докопа слушалката.
— Кой се обажда? — запита с треперещия си глас. — Кой? Сен-Сир ли?…
По линията потече хрипкаво ръмжене. Мартин се изправи мигновено, като ужилен и стисна телефонната слушалка с двете си ръце.
— Изслушайте ме най-после! — завика той. — Дайте ми поне веднъж възможността да завърша думите си. Робот в „Анджелина Ноел“ е просто…
— Какво? — зарева грубият плътан бас. — Не чувам, какво си мърмориш там. Мисловен дребосък такъв! Ти ли ще ми предлагаш нещо, а! Веднага в зала номер едно. Ще гледаме вчерашните кадри. Веднага идвай!
— Само за минутка…
Сен-Сир нещо изруга и връзката се прекъсна. За миг ръцете на Мартин се впиха в слушалката като в гърлото на отвратителен враг. Но каква полза? Собственото му гърло бе захванато от примката и почти четири месеца Сен-Сир я затягаше все повече и повече. Четири месеца… а защо не четири години? Като си спомняше миналото, Мартин едва можеше да повярва, че някога е бил свободен човек, известен драматург, автор на пиесата „Анджелина Ноел“, събитието на сезона… А после се появи Сен-Сир…
Този режисьор до дъното на душата си бе сноб и обичаше да слага лапата си на събитията на сезона и на известни автори. Кинокомпанията „Биг-Хорн“, ревеше той на Мартин, нито на йота няма да се отклони от пиесата и ще остави на автора последното право да одобри окончателно сценария, при условие, че подпише договор за три месеца в качеството си на съавтор. Условията бяха така добри, че приличаха на приказка и изглеждаха справедлиив.
Мартин попадна в приготвената клопка заради дребният шрифт и заради грипа, който точно тогава бе съпроводил Ерика в най-близката болница. Под дебелите пластове юридическо пустословие се криеше точка, която обричаше Мартин на петгодишна робска зависимост от кинокомпанията „Биг-Хорн“, ако тя счете за нужно да продължи неговия договор. И в следващата седмица, ако не възтържествува справедливостта, той наистина ще се превърне в литературен роб.
— Бих си пийнал нещо — уморено произнесе Мартин и погледна робота. — Бъди така добър и ми подай онази бутилка с уиски.
— Но аз не съм тук за слуга — протестира блестящото желязо. — Аз трябва да осъществя експеримент по оптимална екология.
Мартин затвори очи и каза с такъв умоляващ глас, че „сърцето“ на робота се сви:
— Моля те, налей ми уиски. А после ми дай чашата направо в ръката. Май няма да ти е трудно, а? В края на краищата ние сме хора…
— О, не — отвърна робота и напъха пълната чаша в ръката на драматурга.
Мартин отпи мъничко с наслаждение. После мигновено отвори широко очи и с удивление погледна голямата пълна чаша за коктейли. Роботът я бе напълнил догоре с чисто уиски. От изненада впери поглед в металния си събеседник.
— Ти май се наливаш като бъчва — произнесе той замислено. — Предполагам, че така се засилва невъзприемчивостта към алкохола. Е, давай и се наслаждавай. Допий бутилката, ако искаш.
Роботът допря пръсти до челото над очите си и ги прекара вертикално надолу, сякаш искаше да прибере на мястото им повдигнатите въпросително вежди.
— Давай — настоя Мартин. — Или съвестта не ти дава да изпиеш уискито ми?
— Как мога да пия? — възмути се роботът. — Нали съм робот. — в гласът му се появи тъжна нотка. — А какво всъщност става тук? — поинтересува се той. — Това смазка ли е или гориво?
Мартин загледа чашата си.
— Гориво — каза сухо. — При това високооктаново. Ти май си се вживял в ролята си? Е де, престани да се преструваш…