— О-хо, проявява се принципа на раздразнението! — прекъсна го роботът. — Напълно ви разбирам. Идеята е същата, както при мамутското мляко.
Мартин се погнуси.
— А ти някога пил ли си ферментирано мамутово мляко? — осведоми се той.
— Че как мога да пия? — повтори се роботът. — Но съм виждал, как други го пият. — той прекара вертикална черта между своите невидими вежди, което му придаде тъжен вид. — Разбира се, моят свят е съвършенно функционален и функционално съвършен; и въпреки това темпорирането е нещо безкрайно привлекателно… — той спря за миг. — Но аз напразно хабя време-пространството. Така че, мистър Мартин, няма ли да се съгласите…
— Е, че пийни де! — каза Мартин. — Сега имам припадък на радушие. Нека обърнем по чашка. Та аз имам толкова малко радости. А след малко ще започнат да ме тероризират. Ако не бива да си сваляш маската, тогава ще изпратя човек да донесе сламка. Но май ти стига една глътка и ще излезеш вън от ролята си, а? Прав ли съм?
— С радост бих опитал — замисли се роботът. — Откакто видях действието на ферментираното мамутово мляко, ми се прииска и сам да опитам. За хората това естествено е лесно, а и технически е елементарно, доколкото разбирам. Раздразнението увеличава честотата на капа-вълните на мозъка, подобно на рязко увеличаване на напрежението, но понеже електричеството не е съществувало в дороботовата епоха…
— А, съществува — отбеляза Мартин и глътна нова порция уиски. — Казвам ти истината — съществува. А това какво представлява, а? По твоему май е мамут?
Мартин заби пръст в нощната лампа.
Роботът остана с отворена уста.
— Това ли? — запита отново и напълно се обърка. — Но тогава… всички тези телефони, динама и лампи, които забелязах досега в тази епоха, работят с електричество!
— А какво друго би могло да им въздействува, та да работят? — студено се поинтересува Мартин.
— Робите! — отвърна роботът и заразглежда внимателно лампата. Той включи светлината, замига и после отвъртя крушката. — Напрежение, а?
— Не се прави на идиот — посъветва го Мартин. — Прекалено се вживяваш в ролята си и преиграваш. Аз трябва да тръгвам. Та, ще пиеш ли или не?
— Е, какво пък — каза роботът, — не бива да разтройвам компанията. Това е длъжно да заработи.
Той си пъхна пръстът във фасунгата. Разнесе се кратко пукане и се разхвърчаха искри на всички страни. Роботът извади пръста си.
— F(t)… — каза той и се заклати леко. После пръстите му се залепиха за лицето и разчертаха усмивка, която изразяваше приятно удивление.
— Fff(t)! — каза той и продължи пресипнало:
— F(t) интеграл от плюс безкрайност до минус безкрайност… A, делено на n на степен e.
Мартин ужасен опули очи и не знаеше, какво да прави. Дали да вика терапевт или да се обади на психиатър. Но никак не се съмняваше, че трябва да се викне медицинска помощ. И колкото по-скоро го направи, толкова ще бъде по-добре. А може да осведоми и полицията. Статистът в костюма на робота бе явно не наред с мозъка. Драматургът застина в пълна нерешителност, като очакваше, че безумният му гост или ще падне мъртъв на земята или ще го хване за гърлото и ще започне да стиска…
А роботът си облиза устните с мляскане, при което се разнесе леко звънтене.
— Каква прелест! — възхити се той. — Дори има променлив ток!
— Ама, не си ли умрял?… — разтрепера се гласът на Мартин.
— О, та аз всъщност не съм и жив — замърмори роботът. — Е, в този смисъл, който вие го разбирате. И благодаря за „чашката“!
Мартин гледаше зяпнало робота и бе поразен от дивата догадка.
— Така значи — задуши се просто той, — та, значи… ти… вие… наистина сте робот?!!
— Хе, наистина съм робот — отвърна гостът. — Ах, че ви е бавно мисленето, на вас дороботите. А сега моето мислене работи със скоростта на светлината. — той погледна настолната лампичка с насладата на вроден алкохолик. — F(t)… Ако вие сега изчислите капа вълните на моят радиоатомен мозък, би ви поразило, как се е увеличила честотата — роботът млъкна за миг. — F(t) — добави той замислено.
Мартин започна да се движи, като човек под вода и бавно надигна чашата си, глътна солидна доза уиски и после със страх погледна робота.
— F(t)… — имитира драматургът робота, трепна и отново долепи чашата до устните си. — Аз май съм пиян — каза го и изпита облегчение. — Такава била работата… А аз нямаше да повярвам…
— Е, отначало никой не вярваше, че съм робот — обяви роботът. — Забележете, аз се появявам на територията на киностудията и на никому не изглеждам подозрителен. На Иван Василиевич се явявам в алхимичната му лаборатория и той веднага се досети, че съм механичен човек. Което впрочем е вярно. По-нататък в списъка ми следва един уйгур, та влизам в юртата на шамана и той решава, че аз съм дявол. Въпрос на екологическа логика и нищо друго.