— Така значи, вие… сте дяволът, а? — запита Мартин и се залови за единственото правдоподобно за него обяснение.
— О, не, не, и не! Аз съм робот! Как не се опитвате да го разберете това?
— Аз и сега не знам, какъв сте вие — отвърна объркано Мартин. — Може би, аз съм фавън, а вие дете на човечеството! Изглежда, от това уиски ми стана още по-зле и…
— Наричат ви Никлъс Мартин — търпеливо обясни роботът. — Аз съм ЕНИАК.
— Енияк ли?
— Не, ЕНИАК — поправи го роботът и подчерта с натъртване на гласа си, че това са главни букви. — ЕНИАК Гама Деветдесет и Три.
С тези думи той сне от металическото си рамо чантата и се зае да изважда от нея безкрайна червена лента, на външен вид копринена, но притежаваща и странен стоманен блясък. Когато приблизително четвърт миля лента се изля на пода, от отвора накрая се показа прозрачен шлем, който приличаше доста на хокеен. И от двете му страни блеснаха две червено-зелени камъни.
— Както виждате добре, те попадат право в темпоралните части — съобщи роботът, като посочи камъните. — Вие ще го поставите на главата си, ето така…
— Не, няма да го поставя на главата си — каза Мартин и неволно си дръпна главата назад. — Не се опитвайте да ми я поставите насила тази гадост. Нещо не ми харесва. И най-вече тези две червени стъкълца. Те приличат на очи…
— Това е изкуствен еклогит — успокои го роботът. — Просто те са с висока диелектрическа константа. Нужно е само да се измени нивото на нормалните прагове на невронните контури на паметта… и нищо друго. Сигурно ви е известно, че мисленето се основава на паметта. Силата на възникналите асоциации, иначе казано емоционалните индекси на спомените ви, определят вашите постъпки и решения. А екологизаторът просто променя електрическото напрежение на вашия мозък и то така, че праговете стават други.
— Само това ли? — запита подозрително запита Мартин.
— Е-е… — отвърна уклончиво роботът. — Не бих искал да споменавам за това, но щом питате… Екологизаторът, освен това, ще прехвърли в мозъка ви типологическа матрица. Но понеже тази матрица е взета от прототипа на вашия характер, тя ди позволява пълноценно да използувате потенциалните си способности, както наследствени, така и придобити. Тя ще ви позволи да реагирате на заобикалящата ви среда по начин, който да ви осигури максимум шансове за оцеляване.
— Нищо няма да ми осигури — каза твърдо Мартин. — Защото това нещо няма да позволя да го сложите на главата ми.
Роботът изчерта на лицето си вежди, които бяха повдигнати с вид на объркване.
— А — започна след кратка пауза, — аз изглежда не съм ви обяснил всичко! А то е така просто. Нима не искате да вземете участие в един перспективен и много ценен социо-културен експеримент за благото на цялото човечество?
— Не! — обяви Мартин.
— Но вие не знаете дори, за какво става дума — жално произнесе роботът. — След моите подробни обяснения никой досега не ми е отказвал. Мисля, че добре ме разбирате?
Мартин се разсмя и звуците сякаш заизлизаха от някакъв дълбок гроб.
— И още как! — изтресе той.
— Прекрасно — облекчено каза роботът. — Понякога паметта ме подвежда. Преди да започна темпорирането, ми се налага да програмирам на толкова различни езици! Санскритът, например, е много прост, докато руският от времето на средновековието е доста сложен, а уйгурският… Извършваният сега експеримент трябва да способствува установяването на най-изгодни връзки между човека и неговата среда. Нашата цел е мигновената адаптация и се надяваме да я постигнем, като свеждаме до минимум коефициентът на грешките между индивида и средата. Казано с други думи: Нужна реакция в нужния момент. Разбрахте ли?
— Естествено, че не! — отвърна Мартин. — Какво невероятно бълнуване.
— Съществуват — продължи роботът упорито, но в гласа му се усещаше умора, — няколко, ограничени на брой матрици-характери, които са следствие, първо на разположението на гените вътре в хромозомите и второ, на въздействието на външната среда; и понеже елементите и имат свойството да се повтарят, то ние сме в състояние лесно да проследим основната организираща линия по временната скала на Калдейкуз. Надявам се, че никак не ви е трудно да следите хода на моята мисъл, нали?
— По временната скала на Калдейкуз ли? Не, май не ми е трудно — отвърна Мартин.
— Обясненията ми винаги са ясни и конкретни — самодоволно забеляза роботът и размаха кълбото червена лента.