Всичко бе спокойно!
Всичко бе нормално!
Той, Мартин, погледна в очите на собственото си отражение.
Не, не всичко бе нормално.
Беше трезвен, като презна бутилка. Сякаш не бе се наливал с уиски, а бе пил чиста изворна водичка. Мартин се приближи до самото огледало и се опита през очите си да надникне в дълбините на собствения си мозък. А там, май, ставаше нещо поразително. По цялата повърхност на мозъка бяха започнали да се движат мънички прегради, по-скоро бариери, едни се затваряха почти напълно, оставяйки само малка цепнатинка, хпез която поглеждаха бисерните очички на невроните, друге с лек шум се отваряха и бързи паячета, други неврони, се устремяваха напред, търсейки място, където де се скрият.
Промяна на праговете. Положителна и отрицателна реакция на конусите на паметта. Ключови емоционални индекси и асоциации…
Аха!
Гледай го ти, този робот!
Главата на Мартин се обърна към затворената врата. Но не мръдна от мястото си. Вместо това изразът на сляп ужас по лицето му започна бавно и незабелязано да се мени. Роботът… Може и да почака.
Някак си инстинктивно, като следствие на стара привичка, ръката на Мартин се вдигна и сякаш поправи невидимия монокъл. В този миг телефонът се развъня. Драматургът се огледа.
И устните му се обтегнаха в презрителна усмивка.
С изящно движение махна прашинка от ръкава на сакото си, после вдигна слушалката, но не каза нищо. Настъпи дълго мълчание. В замяна на това груб глас изкрещя:
— Ало! Ало! Ало! Слушаш ли ме! Аз говоря, Мартине!
Но Мартин продължи да мълчи невъзмутимо.
— Ти ме караш да те чакам! — ревеше гласът. — Аз, Сен-Сир, да те чакам! Веднага идвай в залата! Прожекцията започва… Мартине, чуваш ли ме?
Мартин внимателно постави слушалката на масата, обърна се към огледалото, хвърли си един критичен поглед и се намръщи.
— Сивота — измърмори той. — Няма никакво съмнение, сивота. Така и не мога да разбера, защо съм купил тази вратовръзка?
Вниманието му бе привлечено от бръмчащата слушалка. Погледна я, замисли се за миг и после плясна гръмко с ръце до микрофона. От нея се донесе бесен и агонизиращ вопъл.
— Прекрасно — продължи да мърмори Мартин, като се обръщаше. — Този робот ми направи огромна услуга. Това трябваше да разбера по-рано. В края на краищата такава супер машина, като ЕНИАК, би трябвало да бъде къде-къде по-умна от човека, който от гледна точка на философията е една проста машина. Така е — допълни уверенноста си и прекрачи прага.
В коридора се сблъска с Тони Ла-Мот, която се снимаше в един филм на „Биг-Хорн“.
— Мъжът е машина, а жената… — той метна на мис Ла-Мот такъв многозначителен и високомерен поглед, че тя просто се вцепени от изненада, — а жената е играчка — завърши Мартин мисълта си на глас и се насочи към зала номер едно, където го чакаше Сен-Сир и съдбата му.
Киностудията „Биг-Хорн“ биеше рекорда на „Метро Голдуин Майер“, тъй като за всеки епизод изразходваше десет пъти повече лента, отколкото той заемаше в готовия филм. Преди да започне снимачния ден купища целулоидни ленти се превъртаха в личната зала на Сен-Сир — малка разкошно подредена стая с кожени кресла и разни други така необходими удобства. При пръв поглед изглеждаше, че няма екран, но с вторият, насочен към тавана, ще го откриете именно там.
Когато Мартин влезе там, веднага осъзна, че с екологията нещо не е съвсем на ред. Според теорията, на вратата се показа предишният Никлас Мартин и демонстрационната зала с обичайната си елегантна атмосфера, му оказа студено посрещане. Персийският килим с отвращение приемаше в себе си мръсните му подметки. Креслото, в което се блъсна, сякаш презрително повдигна облегалката си. А тримата души намиращи се в залата му хвърлиха такъв поглед, като-че ли бе изроден орангутан, който по нелепа случайност е получил покана да посети Бъкингамския дворец.
Диди Флеминг — истинската й фамилия не можеше да се запомни, още повече, че в нея нямаше нито една гласна, — седеше в креслото си с безметежно спокойствие, бе прехвърлила крак връз крак, а прелестните й ръчички поддържаха главата с огромните влажни очи, които гледаха към тавана, където образът на Диди Флеминг в сребристата кожа на нежна русалка, флегматично плаваше във вълните на бисерна мъгла.
В полумрака заслепеният Мартин търсеше пипнешком свободно кресло. В мозъка продължаваха странните работи. Дребните бариери се вдигаха и сваляха и той вече не бе всъщност Никлъс Мартин.
Но тогава, като какъв се чувствуваше?
За миг си представи невроните, чиито очички бисерчета сякаш надничаха от неговите очи и се вглеждаха в него. Възможно ли бе това всъщност? Колкото и ясно да бе възприятието, възможно е това да бе само една приятна илюзия. Натрапващият се отговор бе прост и ужасно логичен. ЕНИАК Гама Деветстотин и Три му бе обяснил, е, до известна степен неясно, същността на експеримента. Мартин бе получил в мозъка си оптималната рефлекторна схема на прототип-удачник, който бе успял най-пълно да подчини на себе си околната среда. И роботът бе споменал името на този човек, но сред обърканите препратки към други прототипи, като някакъв си Иван (какъв ли?) и безименен уйгур.