Той беше ужасно гладен. Вече се канеше да предложи на Валентина да вървят по-бързо…
— Виж, Андрей, светулка!
— Сторило ти се е. Може ли тук да има све…
Светулката прелетя пред носа му и пулсирайки със слабата си светлинка, изчезна зад тъмните храсти.
— Гледай още една! Ето още… пълно е!
— Да се чудиш! — Светещи буболечки той бе виждал преди само в субтропиците. — Южна фауна в Северното Зауралие?…
— „Там горски дух се появява — издекламира Валентина, — русалка там на клон седи…“4 Уморена съм малко. — Хвана го под ръка.
— Хайде да се опитаме да ускорим крачката. В центъра на парка сигурно има ресторант или кафе-сладкарница. Ще вечеряме, ще потанцуваме… Кой ли е измислил да ги докара тук и да ги пусне на сигурна смърт?
— Никой не ги е докарал. Разбираш ли… те са местно изделие.
— О, майсторите на светлинната пластика! — Той се засмя. — Художниците имажинисти!
Смеейки се на ефекта на „южната фауна“ и собственото си лекомислие, те тръгнаха по-бързо. Роякът „светулки“ изчезна.
Високите борове бяха още доста далеч. Валентина каза:
— Колко е тихо!… И безлюдно. Гладна съм, луната я няма. Скоро ще дойде есента…
— Луната ще изгрее по-късно. Ей такаава!
Разпервайки ръце да й покаже колко голяма ще бъде луната, той почувствува в сгъвката на лакътя си как се напрегнаха пръстите й. Валентина спря. Той погледна напред. От слабата светеща лента на килима-тротоар към храстите се плъзна опашата сянка.
— Не се бой — каза той уверено, високо (спомняйки си с тревога обаче, че бе чувал как миналата година един рис от тайгата се бил озовал в парка близо до Двореца на космонавтите). — Обикновена котка.
— Голяма колкото блатен дух — добави Валентина.
— До този момент предполагах, че с духовете се познаваш задочно.
— Затова пък много добре познавам един пилот, който вече е успял да забрави как изглежда силуетът на леопарда.
„Ако ще хиляди леопарди да са — помисли си той, гледайки към мястото, където бе изчезнала сянката, — само да не е рис…“ Беше склонен да се отнася с безразличие към новолялинските леопарди.
Не, той не вярваше, че заблудилият се рис може да нападне хората — това не беше характерно за животното. Но в тъмното… кой знае…
В храстите изпращя суха клонка. Чу се сърдито пръхтене. Пак нещо изпращя и се размърда… Андрей се поуспокои. Рисът не е слон, промъква се внимателно, тихо, не дава възможност да го забележат: в туй му е силата.
Някъде съвсем наблизо закрещя пронизително (като в тропическа гора) и гръмко запляска с криле някаква птица. Сякаш в отговор в далечината прозвуча нисък, внушителен рев.
— Не се бой! — Той прегърна Валентина през раменете. — Не обръщай внимание!
— Напротив. Интересно ми е да послушам ръмженето на местните художници имажинисти.
От храстите се отдели опашата антрацитночерна сянка. Лениво, без да се крие, дойде до средата на алеята. Легна. Очите й блеснаха като изумруди. Угаснаха. Отново светнаха… Голямо животно. Валентина беше права: силуетът бе на леопард. По-точно — на черна пантера.
Листата отзад зашумяха. Той се огледа. Още един чифт светещи очи…
— Ще минем! — каза весело Валентина. — Пази тиловете, следи фланговете, а аз се заемам с фронталния пробив.
— По-добре да седнем, мой стратего! Имажинистите са се амбицирали и няма да ни пуснат така лесно оттук.
Раковината на пейката приятно пружинираше — беше им много удобно в нея. И щеше да им е дори уютно, ако ги нямаше в полумрака тези горящи — отдясно и отляво — два чифта зелени очи.
Отгоре им попадаха листа. Неизвестната птица отново закрещя с „тропическия“ си глас и пляскайки шумно като кокошка с крила, се приземи тежко (по-точно, се пльосна) точно пред пейката. Заситни по размазаните светлинни шарки, като изменяше безпорядъчно посоката и влачеше дългата си опашка, изразявайки с гръмки крясъци своето недоволство.
— Индонезия — каза той. Поглади смътно белеещия се до пейката ствол на една бреза. — Римба¤ Калимантана. Пантери, пауни, боа…
— Къде виждаш боа?
— Никъде. И не бих искал. — Той стисна Валентина в прегръдките си и веднага намери устните й в тъмнината. Миришеше сладко на жасмин.
— Мм… почакай! Гледат ни.
— Кой смее?! А… стара позната.
Една ярко луминесцираща боа ги гледаше с розовите си очи-копчета. Библейската рептилия, навила се акуратно по ствола на брезата като лимонена спирала, въртеше неприлично опашката си. От отворената й уста се показваше голям портокал.
Той потърси да хвърли нещо по змийската глава, но не намери. Валентина го попита: