— Как го правите? — попита Андрей.
— Секрет на фирмата — отвърна небрежно Митя. — Препоръчваме ви да посетите резервата на фантасмагориите и къта на Бажов — цяла седмица няма да можете да дойдете на себе си… И така, довиждане! Не-не, засега не трябва да ставате, аз се каня да изрека магическите думи на ужасни заклинания. — С престорен глас на вълшебник Митя каза: — По заповед на щуката да стане във минутата… Зара, Бара, бзис бой!5
Раковината на пейката внезапно се заклати под тях и смело се плъзна след пантерите в средата на килима-тротоар. Разнесе се смехът и жизнерадостният вик на Митя:
— Желая ви синхронна безекция! И приятен апетит!
— Благодарим! — сети се да извика Валентина.
Антрацитночерните коне-вихрогони бягаха в тръст, местейки краката си синхронно като автомати. Пулсиращи припламвания от двете страни на алеята съпровождаха химеричния впряг и в трепкащата светлина на блицлампите се виждаше как мускулите на аспидно-лъскавите гърбове на леопардорикшите се издуваха и спадаха под кожата. Разхождащите се редки двойки се отдръпваха към края на алеята, но никоя от тях не поглеждаше чудноватия транспорт. Валентина оправяше обърканите си от вятъра коси и се смееше неудържимо. Той й се радваше. По време на внезапния старт забеляза, че тя се притеснява за нещо, но сега настроението й бе много весело. Звънливият й буен смях бе цяло откровение за него.
По-късно, когато, приятно възбудени от забавното пътуване, вечеряха в павилиона на наистина уютната кафе-сладкарница „Уют“, той съзря в очите на Валентина закачливо лукавство и си помисли, че такъв безгрижен ден май още не бяха имали. От тази мисъл му стана неизразимо приятно. Разбра, че е влюбен в тази жена до уши и завинаги. Ниско висящите над масата лампиони излъчваха мека светлина, върху осветения отдолу овал на площадката за танци падаха безтегловни разноцветни балони и зелени искри. През решетестите стени току проникваха отблясъците на пламтящата някъде в парка феерия от светлинно-технически чудеса и в тези мигове по стъклените детайли на интериора избухваха милиарди пъстри огньове. Музикалната машина гърмеше без прекъсване — публиката беше доволна от най-новите мелодии на модния ритъм „конта-модерн“. Почти всички танцуваха. Той изчакваше кога Валентина ще поиска да танцуват и й предложи да пийне шампанско. Тя му отказа с усмивка, но много решително. Не трябвало да пие. Да, преди можело, но сега не. Не, дори половин чаша, дори глътка. Има причина — преди да замине за тук тя се консултирала с лекарите. Не, не трябва да се тревожи, абсолютно здрава е. Работата е съвсем друга… Той се досети: „О, велики небеса! Ти… Истина ли е?“ Тя кимна: „Ще си имаме дъщеря.“ „И ми го казваш така… прозаично!“ „Нима? А как трябва? В стихове ли?“ „Ние ще си имаме дъщеря! Без такива маньоври! Нека слушат и знаят всички! Шедьоври!…“ „Андрей, не върши глупости! От съседните маси вече ни гледат.“ Той вдигна чашата си: „Пия за теб! За нас тримата!“ Не почувствува вкуса на виното. Не му се пиеше. Беше пиян и без шампанското. Машинално отпи още. Калинке-малинке, моя Валентинке!… В главата му цареше пъстър безпорядък. После всичко мина. Той се почувствува баща, глава на семейството. До него седеше жена му, майката на неговото бъдещо дете и това бъдеще трябваше да се осмисля трезво. Музиката му пречеше. Хайде, майко, да си тръгваме. Ще се качим в еднорелсовия вагон и след десет минути ще сме си у дома. Жалко, че не можем да се придвижим направо, тъй както седим на тая маса. Зара, Бара, бзис бой!
Широките прозорци на техния първи семеен дом светеха на територията на Центъра. Кръглото седеметажно здание приличаше на разкошна сватбена торта. Над него висеше леко нащърбената луна. По пътя за вкъщи той водеше внимателно Валентина под ръка. Тя гледаше луната и се усмихваше разсеяно. Къде ще живеят за в бъдеще? Валентина каза, че е съгласна да живее, където той пожелае, и да работи там, където ще им е по-удобно — ако ще и на Луната да е. А какво ще стане с аспирантурата й? Ще я завърши, без да напуска работата си. Що се отнася до името на бъдещата им дъщеря, тя вече е направила избора си и го моли да одобри името, тъй като то много й харесва. Така ли? А кое е това име, което така много й харесва? Валентина му го каза. Името е красиво, но защо точно Лилия? За да носи щастие. Виждала била емблема лилия върху униформата на най-уважаваните хора в космофлота. Тъй че ботаниката тук се преплита с космонавтиката. Тя иска името на дъщеря им да не бъде само име, а да носи в себе си смислов заряд, способен да възбуди у бащата поне малко славолюбие. Капчица славолюбие няма да навреди на бъдещия татко. Между другото, какво е конкретното предназначение на лилията в емблемата? Той й обясни: лилията в космофлота е знак за отличие на постоянния член на командния корабен съвет. Емблематичните проучвания на Валентина изглеждаха забавни. „Тогава бих искала да те видя в командния състав“ — каза тя. Той премълча. Валентина не го беше още виждала в новата униформа. Този ден и тази вечер бяха безкрайно, безумно щастливи. И такива дни имаха много… Наистина, понякога той чувствуваше как Валентина от време на време я избива да се присмее на „безнадеждната му обикновеност“, но и през ум не му минаваше, че не е шега, а нещо сериозно. Той не можеше и да предполага, че независимо дали иска, или не иска, именно в това щеше да му се наложи да заподозре причината за техния семеен катаклизъм. Така и стана… Други причини като че ли нямаше… Но всъщност коя „обикновеност“ в него я гнетеше? Външната ли? Не. Той знаеше, че се харесва на жените. „Обикновеността“ на интелектуалната организация на двете му мозъчни полукълба ли? Да, той нямаше научни степени, да — не чувствуваше влечение да се катери по административния Олимп. Но какво от това? Да не би да е по-срамно да си господар на междупланетните трасета, отколкото да си властелин на реторти и епруветки? Каква глупост!
5
Зара, бара, бзис бой — от абхазки: „Обичам те!“, използувано тук като магическо заклинание.