— Змей Горянин — каза Лилия.
Думите й привлякоха вниманието на околните, намери се и коментатор: „Вижте колко интересно интерпретира своите възприятия това дете!“ — и той се почувствува горд като баща. Обявиха качването. Той вдигна дъщеря си на ръце и заедно с всички забърза към перона, по чието протежение вече лъщяха като сапунени мехури кабините на асансьорите.
Последва стремително спускане; вагонът на тунелния пневмотранспорт; многоетажната чакалня с ярките оранжеви спирали около ескалаторните виадукти; квадратният тунел-подлез, където винаги миришеше на нагорещени метали, пластмаси и смазки; заленият с розова светлина люк на лайнера; стерилно белият салон, меките дълбоки противопретоварващи кресла, които се полюляваха на осите си и тракаха при най-малкото движение. И най-после — бръмченето на херметизаторите, прохладата от вентилацията, последните съвети на бордовия радиоговорител и първите тласъци на старт-люнета¤ в пусковия канал на катапултера. Всичко това едва уловимо се плъзгаше покрай съзнанието му — той бе приятно загрижен само за едно — да е добре на детето. Дори при излитането все още не му се искаше да се разделя с чувството за безметежност, но характерният удар при изхода от канала, шумът на водородния двигател и леките претоварвания му дадоха добре да разбере, че днешният прекрасен ден е към своя край… Светна надпис: „Височина 105 км, пригответе се за безтегловност.“ Той разтвори противопретоварващия пашкул на съседното кресло — Лилия моментално се премести в скута му. Както винаги след старта тя изглеждаше малко зашеметена. Обви ръце около врата му и легна на рамото му.
— Изплаши ли се, детето ми?
— Нне…
— Браво! Гледай: включиха обзорния екран. Виждаш ли колко ярки са звездите?…
Лилия погледна звездите така, както децата гледат развилнялата се виелица. Обърна се и притихна. Загорялото й личице стана спокойно съсредоточено, очите й се затваряха.
— Татко, утре ли заминаваш?
— Да, утре… Нали няма да тъгуваш без мен? Ще се постарая по-често да се срещаме по видеотектора.¤
Неочаквано тя трепна, развълнувана от някаква мисъл:
— Тате!…
— Какво има?
— Може ли да ме вземеш и мен?
— Чуй, моето момиченце… Мама ще си дойде и няма да те завари. Хубаво ли ще е?
Тя кимна. Притисна се по-силно до гърдите му — отляво, там, където е сърцето.
След изминаването на маршовия участък от пътя двигателят млъкна. Настъпи безтегловността — иглолетът бе достигнал върха на балистичната траектория и сякаш спря да се движи. Увисна в пространството, обсипано с очите на звездите. Момиченцето спеше, над люлката му се бе склонила Вселената. „Бъди внимателна и ласкава, Звездна майко, на рамото ти спи една малка звездичка — твое детенце…“
Андрей отвори очите си в полумрака на спалното помещение-пещера. Лесно излезе от сънното състояние. Като че ли не бе спал изобщо. Глупости — спал беше. И то — благодарение на сънотрона — приятно. Сънотрониката била прекрасно нещо! Жалко, че преди не го знаеше… По време на лекциите бе усвоил механично принципите на сънотронните системи и след изпита не помнеше почти нищо освен основните начини за използуване. Спомняше си, че аудиторията бе проявила интерес към неутрализирането на натрапчивите сънища: преди да се пренесеш в спящото царство на Морфей, трябва да натиснеш едно копче до възглавницата и да си мислиш за различни растения — най-добре за цветя. Тогава фантасмагоричният колаж от тежки, кошмарни сънища, след които понякога човек се събужда плувнал в студена пот, непременно се измества от реалиите на спокойните спомени. Спомени насън. Андрей никога не бе се ползувал от услугите на сънотронната техника, но предния ден след минутно колебание реши да опита. Не защото се страхуваше от нощния кошмар, а просто така… Не искаше да сънува Валентина. Натисна копчето до възглавницата си и започна да мисли за разни растения. О, ирония на обстоятелствата! Мислейки за растения, той не можеше да не мисли за Валентина… Но сънотронът си свърши работата. Андрей не я сънува и за пръв път в живота си се радваше на това. Ето докъде бяха стигнали нещата…
Какво да се прави, значи и това трябваше да стане.